В българската литература писателите експериментират и това е много хубаво. В Америка всичко вече е канонизирано в програми за творческо писане. Има калъп как трябва да звучи един разказ или роман. Тук няма такова нещо и се раждат много свежи неща.

Родел гостува на фестивала „Литературен прожектор“ на Варненската библиотека, за да сподели повече за реализацията на българската литература в чужбина. Родел е езиковед и е учила дълги години руски език. С български език и култура се занимава от 1995 г. и от двадесет години е преводач на художествена литература. В Англия и САЩ са издадени около десет български романа с неин превод. 

По думите й в България има само трима-четирима автори с агенти и тя се явява човекът, който трябва да продаде книгите, които превежда, в чужбина. Избира си романи, в които се влюбва, които събуждат в нея резонанс като читател и й дават усещането, че чува текста на английски. Тогава превежда един откъс и започва да търси издател. Според нея най-важното при превода е дълбокото потапяне в двете култури и познаването отвътре на техните литературни традиции до такава степен, че да можеш по умел начин да ги свързваш. 

Смята, че изкуственият интелект все още не може да бъде преводач на художествена литература, защото не усеща регистъра на текста и дали дадена дума пасва на общата атмосфера. „Регистърът е тънкият момент. Ако наистина си добър преводач, имаш равен регистър, а изкуственият интелект няма. То идва със страшно много четене. Ако му дадем обаче още 15 години, може и това да стане“, сподели тя. 

Следва цялото интервю, в което Аджела Родел говори за изкуството на превода, за качествата на българската литература, за намесата на изкуствения интелект в превода. 

Прозата или поезията предпочитате за превод? 

- Когато навлязох в писателските среди в България, разбрах, че няма много преводачи с майчин език английски. Започнах да превеждам стихотворения на моя съпруг Иван Христов, но като читател обичам повече романи. Има схващане, че за да превеждаш лирика трябва да си поет, а аз не съм. Хубаво е когато мога да работя заедно с автора, ако той знае английски, но като преводач се чувствам по-сигурно и по-добре в полето на прозата. 

Как си избирате книгите? Търсят ли Ви автори и издателства? 

- Много рядко някой ме търси. Това се случи само със „Случаят Джем“. Търсени са преводачите от английски на български, но в моя случай е различно. Аз съм нещо като агент и трябва да продавам книгите, които превеждам. В България има само една агенция с дейност в сферата на литературата, но нещата се раздвижват, вече трима-четирима писатели имат агенти. 

Може да звучи странно, но за мен при избора на роман за превод трябва да има резонанс. Трябва просто да се влюбя в една книга. Усещам, че я чувам на английски и знам как трябва да звучи на този език. Тогава мога да стана преводач на романа. Има много хубави книги, но аз не ги усещам, което значи, че не мога да ги преведа. След като избера даден текст, превеждам един откъс и започвам да търся издател. Това може да продължи с години, както стана с „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, която много харесвам. След наградата „Букър“ вече търсят Георги Господинов и покрай него и мен, но по принцип английският и американският пазар са трудни за влизане. 

Кои са особеностите на българския език с най-висока трудност при превода?

- Никога не е лесно. Диалектите са трудни, но има и много други сложни неща. Георги Господинов е поет и дори когато пише проза, всичко има една звучност, която е супер важна за самото значение, това дава тази изящност на езика. Той говори много за социализма, за който средният американец не знае много и затова контекстът затруднява. Всеки писател има специфика и когато аз, като читател, усещам този резонанс, това е разковничето към това как трябва да се направи преводът. 

Има ли теми, с които българската литература е интересна в чужбина?

- Ще цитирам Георги, който казва, че един малък език има право да говори за големите теми. Няма ограничения в темите. Затова „Времеубежище“ е толкова успешна, защото всички се притесняваме от популизма, травмите на детството, старостта, загубата на памет в личен и в исторически план, книгата има много пластове. За мен малкият език не е никакво ограничение. 

В българската литература има нещо много хубаво и аз го казвам на писателите. Вие експериментирате. В Америка всичко вече е канонизирано в едни програми за творческо писане. Има калъп как трябва да звучи един разказ или роман. В българската литература няма такова нещо и се раждат много свежи и хубави неща. Обичам Виргиния Захариева и нейната книга „9 зайци“, в която има поезия, разкази, мемоари, даже готварски рецепти. Хората, които ценят художествената литература, се удивляват колко е интересна. Също „Случаят Джем“, който е написан през 1960-те години, а е толкова авангарден като история и разказ и звучи много свежо за американския читател, свикнал на един тип произведения. 

Тоест стилът и формата са важни за интереса към една книга? 

- Да. Мисля, че това дава нещо интересно и различно на българската литература. Самият подход към начина на разказване на една история е достатъчно интересен и не е толкова важно дали историята е нещо специфично българско. Не е задължително да имаме винаги някакви балкански теми. 

Преимущество ли е за преводача да работи от чуждия на майчиния си език? 

- Преди беше закон, че трябва да превеждаш от чуждия към майчиния си език, но вече това се променя. Аз бях на обучение в САЩ с още двадесетина души и може би една трета от тях превеждаха от роден на чужд език. Мисля, че хората вече усещат, че не е толкова важна посоката. Важното е дълбокото потапяне в двете култури. Да си вътре в литературните им традиции до такава степен, че да можеш да ги свързваш по умел начин. 

Върху какво работите сега? 

- Върху много неща. Довърших новата книга на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, подготвям и книга с негови разкази. Работя заедно с Йоанна Елми, превеждам „Глина“ на Виктория Бешлийска и „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, с когото участваме в „Литературен прожектор“ във Варна. Имам работа за няколко години напред, но все хубави неща. 

Може ли изкуственият интелект (ИИ) да бъде преводач?

- За документи и такива неща се справя доста добре, пробвала съм, но за художествена литература все още не става. Той не усеща регистъра, дали дадена дума пасва на общата атмосфера на текста. А регистърът е тънкият момент. Ако наистина си добър преводач, имаш равен регистър, а ИИ няма. Това идва със страшно много четене. Обаче ако му дадем още 15 години може и това да стане. 

Страх ли Ви е да не Ви вземе хляба? 

- Не изпитвам страх. Може би дойде момент, в който ние ще бъдем негови редактори, което е леко глупаво, но не сме го стигнали още и не го виждам в близките пет години, но знам ли.