В България вече има доста повече писатели, отколкото читатели. Това каза писателят Владимир Зарев по време на Софийския международен литературен фестивал в НДК днес.

„Интересното е това, че литературата в съвременна България не храни. Писателят не получава нужните средства, които са необходими да живее. И въпреки това напливът на хора, които искат да пишат книги, е грандиозен. Странна работа“, отбеляза Зарев.

Творчеството на автора, както и новото издание на романа му „Хрътката“, бяха във фокуса на разговора му в НДК с читателите. Романът беше издаден за първи път през 1987-1988 г., малко преди промените, разказа модераторът на събитието проф. Даниел Вълчев. „Радвам се, че издателите са преценили, че това е книга, която, макар като всяко произведение на изкуството да отразява времето, в което е писана, надхвърля снимката на обществото такава, каквато може да я видим в нея“, посочи проф. Вълчев.

На въпроса как би се представил пред човек, който не познава българската култура, Владимир Зарев отговори: „Аз съм вече един много възрастен, щастлив човек. Щастлив съм за това, че съм много възрастен, защото много хора не достигат до тези мои 77 години. Щастлив съм, защото живея с хора, които обичам и които, надявам се, ме обичат. Щастлив съм, защото имам прекрасни деца и внуци. Щастлив съм, може би най-щастлив съм, за това, защото продължавам да пиша“.

Авторът разказа, че вече има нова книга, която определи като „най-краткият и най-трудният роман, който съм писал“. Догодина през пролетта, навярно, той ще потърси своя читател, добави Зарев. По думите му има два начина, по които един писател учи себе си. Първият е, като пише и чрез опити, и грешки намира собствения си стил, а вторият - като чете много, отбеляза писателят.

„В творчеството винаги съм се стремял да разкажа големи части от националната ни история, но да ги разкажа чрез движението на човешките характери, чрез човешките съдби. Това, според мен, е най-важно. И тогава историята се помни, тя остава в съзнанието на хората. Защото словото, особено писаното слово, е най-истинската човешка памет“, разказа Владимир Зарев.

За работата си като главен редактор на списание „Съвременник“ той каза: „В този живот аз имам 50 години, горе-долу, трудов стаж и никога не съм работил никъде другаде, освен в списание „Съвременник“. За мен то  е един голям, велик духовен приятел, с който съм споделял живота си и който съм обичал като член от моето семейство“.