Художествената литература ни дава човешкия аспект. Ако просто четеш за историята в учебник по история, научаваш факти и години, но не съпреживяваш тези времена. Това каза писателката Кристин Льоненс, автор на романите „По дирите на Амбър“ и Caging Skies, по който е адаптиран и отличеният с „Оскар“ филм „Джоджо заека“.

„Например, всички преживяхме пандемията, затова тя не е част от историята за нас. Тя беше част от живота ни. При книгите е същото. Ако историята е в книга, ние не я приемаме просто като история, а я преживяваме все едно сме герои в тази книга. Сякаш това, което се случва в книгата, е част от нашия живот. Мисля, че е важно да откриваме историята по този начин, за да почувстваме какво е било да се живее в тези времена“, допълва авторката. Тя бе част от журито на международния кино-литературен фестивал „Синелибри".

Според нея собственият почерк на режисьора е това, което прави една филмова адаптация добра: „Не искам да контролирам всичко и да настоявам, че всичко трябва да е както в книгата, защото това може да доведе до катастрофа. Това също не е полезно за режисьора и за хората, които работят по тази адаптация“.

Кристин Льоненс , в разговор за научния интерес към темата за отношенията между съпругата и свекървата, за качествата на една добра филмова адаптация и за любовта към цигулката, модата и конете. И още: Какви съвети е получила от своя дядо – художникът и скулптор Гийом Льоненс и има ли човешко състояние, за което не би писала? Защо е важно да си припомняме историята и през художествената литература?

Какво прави една филмова адаптация на книга добра? Ако трябва да назовете едно нещо – какво търсите в екипа, който би екранизирал Ваша книга, за да му я поверите?

- Сложно е. Ако филмовата адаптация е твърде близка с книгата – и аз съм го виждала, това често може да бъде скучно, защото интерпретацията е в различна медия. Затова тя трябва да може да „преведе“ написаното на екрана. Диалозите трябва да са по-кратки, адаптацията трябва да е много по-визуална в сравнение с книгата. И заради това авторът на филма трябва да има свой собствен почерк. Бих казала, че това е най-важното за мен. Мисля си също, че ако нямам доверие на даден човек, не бих му позволила да работи върху книгата. Но, ако му имам доверие, тогава искам да му дам свобода.

Не искам да контролирам всичко и да настоявам, че всичко трябва да е както в книгата, защото това може да доведе до катастрофа. Това също не е полезно за режисьора и за хората, които работят по тази адаптация. Те трябва да могат да се усетят като у дома и да правят нещата по техния начин. Важно е да имат определена свобода, за да се чувстват добре. 

Казвате, че изследването на различни аспекти от човешките състояния е нещо, което Ви мотивира да пишете. Има ли човешко състояние, за което не бихте писали?

- Това е интересно. Вероятно бих се затруднила да напиша нещо за някой психопат, например. Но, ако някой преминава през много голяма трудност, това би било много интересно за мен. Мисля, че човешкото същество е невероятно сложно и интересно, има много по какво да работи, по отношение на съзнанието си. Но хората се променят – първо си бебе, после ставаш малко дете. Тъкмо ставаш добър в това да си малко дете и бум – минаваш през пубертета. Това те обърква – наполовина си дете, наполовина – възрастен. След това преминаваш през това да си възрастен. Всичко е въпрос на баланс. Достигаш до средна възраст, след това до старостта – не знаеш как, но сега това ти се случва. Всичко се променя постоянно и човек постоянно трябва да се адаптира. Освен това го има аспекта на духа, на психиката, на миналото, на разкаянията. В Космоса хората са вероятно най-интересните и очарователни създания.

Би ми било интересно да знам какви са създанията от другите планети – дали са също толкова сложни, колкото хората. Защото мисля, че интелектът превръща хората в сложни създания. Затова и дори други създания – като делфините, като косатките, също са сложни.

В Caging Skies описвате Втората световна война, а в „По дирите на Амбър“ - антиядрено движение от 80-те години и бомбардировката на кораба Rainbow Warrior. В този контекст – защо е важно да си припомняме историята и през художествената литература?

- Художествената литература ни дава човешкия аспект. Ако просто четеш за историята в учебник по история, научаваш факти и години, но не съпреживяваш тези времена. Например, всички преживяхме пандемията, затова тя не е част от историята за нас. Тя беше част от живота ни. При книгите е същото. Ако историята е в книга, ние не я приемаме просто като история, а я преживяваме все едно сме герои в тази книга. Сякаш това, което се случва в книгата, е част от нашия живот. Мисля, че е важно да откриваме историята по този начин, за да почувстваме какво е било да се живее в тези времена.

Трябва да си много точен, когато описваш историческите събития. И не можеш да представяш само една гледна точка. Трябва да можеш да покажеш различни гледни точки и перспективи. В Caging Skies, например, имаме гледната точка на младия нацист, но има още много гледни точки, които да дадат пълната картина за това как вероятно се е чувствала една домакиня в тези години. Затова, със сигурност, трябва да имаш достатъчно герои, за да покажеш различни гледни точки.

С какво темата за отношенията между жената и майката на съпруга й предизвика Вашия интерес? Посвещавате дисертация и третата си книга на нея…

- За мен беше много интересно, че накъдето и да погледнех, включително най-надалеч в писаната ни история, във всяка една култура, винаги съществува конфликт между съпругата и свекървата. Исках да разбера в дълбочина защо това е така, като интервюирах много жени по този въпрос. Мисля, че сега разбирам добре защо това е толкова трудна връзка. Понякога тя дори е подсъзнателно трудна, но така или иначе е трудна.

Вашият дядо Гийом Льоненс, който е художник и скулптор, предсказва, че един ден ще станете писател и Ви е предупредил за предизвикателствата, пред които се изправя един артист. Какъв беше най-ценният съвет, който получихте от него?

- Каза ми колко трудно ще бъде всичко и ми даде книга на Винсент ван Гог с негови писма до брат му Тео. Прочетох ги и прочетох колко много се е борил, как не е имал никакви пари… Така че знаех, че ще е трудно, защото писането отнема много време, отнема години. Caging Skies, например, не беше издаден веднага. По-късно, беше издаден и преведен на много езици, но мина една година преди някой издател да го вземе. Предвид колко много години бях вложила в тази книга, това беше много болезнено време за мен. Спомням си, че си мислех, че съм писала в продължение на пет години, а никой няма да иска да го издаде. Бях много разстроена заради това, беше ми трудно да спя. Дядо ми ме подготви за това колко тежък ще бъде този път, за да не се отказвам, когато има трудности.

Какво Ви липсва повече днес – свиренето на цигулка, работата като модел или конете?

- Забавно е, защото все още свиря на цигулка в оркестър, в Бурж, Франция. Свирим симфонии на Хайдн и концерт за кларинет и цигулка на Моцарт. Това е Grand Symphonic Orchestra of Bourges. Но много ми липсват конете. Прекалено много ме е страх да не падна, за да се опитам отново да яздя. Понякога през нощта сънувам как яздя и, когато се събудя,  си мисля: „Това беше чудесно“.

Преди на уебсайта ми имаше информация за изявите ми с цигулката, може би, отново трябва да я има. Когато излезе „Джоджо заека“, гледах двама души по радиото, които говореха за мен. Сърцето ми започна да бие бъро. Единият от тях каза, че свиря на цигулка, а другият отговори с: „изтънчена дама“  (Смее се – бел. а.). Затова махнах тази информация – не искам някой да ме мисли за „изтънчена дама“. Аз съм много обикновена, точно като цигулката. Засрамих се, когато казаха „изтънчена дама“ и затова премахнах тази информация от уебсайта си.

Имало ли е период, в който не сте свирила на цигулка?

- Да, докато работех като модел. И ми липсваше. Помня, че това беше едно от нещата, с които започнах отново да се занимавам, след като преустанових тази работа. Освен това, заради цигулката е хубаво човек да има къси нокти, а заради работата като модел, беше хубаво те да са малко по-дълги. Така че след като престанах да бъда модел, си изрязах ноктите и отново се захванах с цигулката.

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Бих казала, че съм много грижовна спрямо хората (Кристин Льоненс използва думата caring – бел. а).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..."?

- Обичам да се смея. Мисля, че е важно човек да дава някакъв вид радост.

Кристин Льоненс е родена през 1964 г. в Хартфорд, Кънектикът, от майка италианка и баща белгиец. Тя е новозеландско-белгийска писателка, авторка на четири романа, преведени на 25 езика. Има бакалавърска степен по френска литература от Университета на Северна Каролина и магистърска степен по английска и американска литература от „Харвард Екстеншън Скул“ в Кеймбридж, Масачузетс. През 2008 г. получава стипендия от университета „Виктория“ в Уелингтън за докторска степен по творческо писане.

За да осигури образованието и ранната си писателска кариера, се изявява като фотомодел – позирала е за модните дизайнери Юбер дьо Живанши, Пако Рабан, Нина Ричи и др. През 1996 г. печели награда за най-добър оригинален сценарий от „Centre National du Cinéma“. През 1999 г. Кристин Льоненс издава първия си роман „Primordial Soup“.

През 2017 г. романът „Caging Skies“ е адаптиран за театралната сцена, а две години по-късно кинорежисьорът Тайка Уайтити го пренася на големия екран. Филмът „Джоджо Заека“ печели награди, включително „Оскар“ и BAFTA в категория „Най-добър адаптиран сценарий“. Последният засега роман, „По дирите на Амбър“, е любовна история, която се развива на фона на антиядреното движение през 80-те, и в момента е в процес на екранизация от продуцентите на „Телма и Луиз“.