В почти всичките си книги разказвам за Родопа планина, каза във Враца писателят Светозар Казанджиев, който представи тази вечер романа си „Съдба“. Той е определен за роман на годината за 2022 г. от Съюза на българските писатели. „Идвам от един край, където най-силно пее сърцето на България - Родопите. Тази магична планина освен, че пее, в нея и най-силно тупка сърцето на България. Почти всичките ми 23 книги са посветени на Родопите, за мен това е божествена земя, погалена от Бог“, каза Казанджиев.

По думите му в „Съдба“ читателите ще прочетат отново за Родопа, но и за българския човек, защото в книгата е събрана половинвековната история на България - от Втората световна война до наши дни, и ще узнаят за живота на един славен родопчанин Султан Татаров.

„Не знам дали знаете, но Султан е българско име, има героиня Султана в романа „Снаха“ на Георги Караславов, в томовете на Димитър Талев също. Татаров е мой съселянин. Когато му казах, че ще пиша за него, ме хвана за ръката и тихо ми каза „Недей, джанъм, моля те, тези, които ме въртяха цял живот на шиш, умряха, Бог да ги прости, но синовете им командват днес парада, те ще ме довършат“. Но той има такъв забележителен живот, че няма как, ако си вречен на българското слово, да пропуснеш този герой, който е част от националната ни история“, каза Светозар Казанджиев, допълвайки, че книгата е замислена преди 32 години.

Казанджиев заяви, че нарочно е оставил героя си с истинското си име „за назидание на плутократите, които взеха под аренда родината“. Майка му е християнка, баща му – мюсюлманин, а в Родопите това е често срещано явление. „Това дава друг привкус на характерите на хората – да гледат по-нашироко, да бъдат по-добри, да бъдат по-великодушни, да бъдат много гостоприемни, това е пословично за родопчани“, посочи още авторът.

Той разказа, че Султан е бил участник във Втората световна война, където загинал приятелят му, а той, след като се прибирал, отгледал сина му като свой. После станал партиен секретар за кратко, но бил свален заради доноси, отказал да смени името си, защото за него то е българско и го изселили в Елена. След девет години отново успял да се върне в родното си село Медино, но перипетиите му продължили.  

„Той почина преди да напиша романа. В книгата има и много мъжка болка, и мъжка сила, но се чете трудно, защото ти се иска да разбереш какво те очаква на следващата страница“, сподели Светозар Казанджиев.

„Когато я замислих тази книга исках върху нейните страници да димят пожарите на Втората световна война, но да не е книга за войната. Исках да разкажа за отнемането на частната собственост, на животните и на земята на хората, но да не е книга за колективизацията. Исках да разкажа честно и открито за възродителния процес, но да не е книга за тоталитарната държава. Исках да разкажа за голата идея, която ни поведе с два вдигнати пръста и лъвчето напред и ние се втурнахме по площадите, мислейки, че там, зад върха ни чака голата победа да я прегърнем и да станем по-богати, по-щастливи, по-красиви хора, по-добри. Нищо от това не се случи, но не исках да е тъжна книга“, сподели авторът.

За мен този роман е едромащабно, многопластово и разнобагрено пано на епоса на родопския българин, каза при представянето на книга литературният критик, член на Контролната комисия на Съюза на българските писатели Юлий Йорданов.