Историите във всички мои стихотворения са преживени, но не са задължително лични. Обикновено разказвам истории, свързани с други хора. Това каза писателката и журналистка Оля Стоянова по повод новата си стихосбирка „Как ни спасяват природните закони“. 

По думите това вероятно идва от журналистиката, както и от това, че е „добър наблюдател“. Обичам да разказвам истории и това правя в стихотворенията си, и в разказите, и в документалните истории, които пиша, посочи Стоянова. Отбеляза, че на 14 септември, в рамките на „Алея на книгата“ в София, издателство „Жанет 45“ ще организира среща с публика и раздаване на автографи.

„КАК НИ СПАСЯВАТ ПРИРОДНИТЕ ЗАКОНИ“ ИЗЛИЗА 11 ГОДИНИ СЛЕД ПОСЛЕДНАТА СТИХОСБИРКА

Предишната стихосбирка на Оля Стоянова - „Улица „Щастие“, излиза през 2013 г., като за нея авторката е отличена с литературните награди за поезия „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Това е хубав стимул човек да продължи да пише, смята тя.

По думите в този 11-годишен период оттогава досега тя е открила драматургията като жанр, въпреки че отбелязва, че винаги се е съпротивлявала да пише пиеси. Според нея писането за театър е свързано с много хора. „Театърът е тежка машина и си зависим от много фактори, за да реализираш даден проект“, каза тя. 

Писателката разказа, че в този период е писала предимно пиеси, някои от които се играят и към момента. Сред тях са „Покана за вечеря“, която е на сцена от десет години в театър „София“, „Цветът на дълбоките води“ в Народния театър „Иван Вазов“, а през 2020 година е поставена пиесата „Страх за опитомяване“. 

Оля Стоянова обясни, че страстта към драматургията, театъра и спектаклите се гради върху това, че обича „как звучи живата човешка реч“.

„През тези 11 години май не съм спирала да пиша поезия, но събирането на книга е бавен процес и трябва повече мотивация“, каза още тя. Добави, че вниманието е „бягало в други посоки“. „Беше ми интересна драматургията. Издадох сборник с пиеси, два сборника с къси разкази и още две книги с документални истории. И поезията някак остана на заден план“, допълни тя.

По думите на Оля Стоянова стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“ не е написана „на един дъх“. „Обикновено пиша текстовете си и забравям за тях за дълго време. Така, когато се върна към тях, мога да ги чета сякаш не са мои и да бъда много по-критична към тях“, посочи тя.

ПОЕЗИЯТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА

Писателката отбеляза, че предишните книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“ са се появили по сходен начин – чрез наблюдение. „В тях събирам репортажи за срещи по пътя, за отдалечени и непопулярни места у нас, но също и истории за хора, които приготвят ритуален сладък хляб, наречен „смидал“ в Родопите, които опръстеняват птици по северното Черноморие, събират полускъпоценни камъни, откриват „дивата вода“ или работят като метеорологични наблюдатели и живеят в планината“, добави тя. 

„Хората са ми интересни и техните истории“, каза Оля Стоянова. Тя разказа, че тези наративи могат да се открият и в стихосбирката . По думите това са истории за жени, които обикалят Европа и работят като берачки на плодове или детегледачки, истории за това какви картини рисуват децата от бежанските лагери или история за жената, която среща в един квартален супермаркет и как тя върви между щандовете и казва новините на висок глас – „като сърдит пророк“.

„Може би работата ми като журналист ми помага“, каза тя. „Обичам да наблюдавам хората, да разговарям с тях. В това отношение журналистиката е най-интересната професия, защото ни позволява да откриваме непрекъснато нови хора и нови светове, но в същото време ни задава здравословни граници, напомня ни, че никой от нас не е център на света. Непрекъснато ни показва, че светът е пълен с интересни хора, за които си струва да разкажем“, допълни тя.

Оля Стоянова е родена на 14 септември 1977 година в София. Доктор е по журналистика. Завършила е магистратура по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (СУ). Преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет.

Два пъти е носител на наградата за драматургия „Аскеер“ – през 2014 година за пиесата „Покана за вечеря“ и през 2018 година за пиесата „Цветът на Дълбоките води“.