Странното и парадоксалното е, че аз, който се смятам за човек на съгласието, на любовта и хармонията между хората, прекарах живота си в непрекъснати дискусии и вражди. Един бог знае защо това е така, но е факт… Това казва писателят, критик и общественик Тончо Жечев в интервю през 1986 г. Днес се навършват 95 години от рождението му.

ОТ ДИВДЯДОВО ДО АКАДЕМИЯТА В МОСКВА

Тончо Жечев е роден на 6 юли 1929 г. в Дивдядово (днес квартал на Шумен). През 1947 г. завършва гимназия в Шумен, а през 1954 г. – право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1959 – 1962 г. е аспирант в Академията за обществени науки в Москва. От 1963 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН, а в периода 1974 – 1982 г. и негов директор. От 1977 г. е доктор на филологическите науки. В периода 1985 – 1990 г. е професор по „История на новата българска литература“ в Шуменския университет. От 1989 г. е член-кореспондент на БАН. От 1990 г. работи като главен редактор на сп. „Септември“, което се преименува през 1991 г. на сп. „Летописи“.

Тончо Жечев е член на Съюза на българските писатели (1970). Член е на съвета на Международната организация „Св. Кирил и Методи“ (1991). От 1992 г. е председател на Фондация „Св Стефан“ и председател на комисията по игрално кино към Националния филмов център. Тончо Жечев е член на Съвета за национално развитие при президента Петър Стоянов и на Обществения съвет на фондация „Отворено общество“ (1997). От 1998 г. е член на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) от квотата на президента.

АВТОР НА НАД 700 ПУБАЦИИ

Тончо Жечев е автор на над 700 публикации в литературната критика, есеистиката, фолклора, народопсихологията, философията, историята и др. Сред които са произведенията: „Съвременни образи и идеи“ (1964), „Идеи на прозата“ (1967), „Критически погледи“ (1971), „Българският Великден или страстите български“ (1975 с 6 издания до 1995), „Литература и общество“ (1976), „История и литература“ (1979), „Род и родно място“ и „Историята и теориите на един Пигмалион“ (1983), „Митът за Одисей“ (1985), „Лебедът и смъртта“ (1993), „Какво иска свободата“ (1999). Редица от книгите му са преведени на руски, немски и полски език. Също така има и студии, статии и есета в различни области, сред които „Скъсаните нишки. Нещо за героите на Чехов“, „Толстой и развитието на романа“, „За двама герои на Димитър Димов (Борис и Ирина) от „Тютюн“, „Емилиян Станев. Наблюдения върху формирането на поетиката му“, „Загадката на Димитър Талев“, „Ива Андрич или краят на един призрак“, „Композицията на нашия съвременен роман“, „За преминаването на Емилиян Станев от „линията“ на Толстой към „линията“ на Достоевски в романа му „Иван Кондарев“, „Романи и романисти през двадесетилетието“, „Вкусът на победата“, „Мъдростта на стареца и силата на океана“ и др.

ПРИЗНАНИЯ

Тончо Жечев е носител на орден „Народна република България“ – втора степен във връзка с 50 годишнината от рождението му (1979). През 1980 г. е лауреат на Димитровска награда за книгите „Българският Великден или страстите български“ и „История и литература“. През 1989 г. му е присъдена литературната награда „Велики Преслав“ за цялостното му творчество на патриотична тема. Лауреат е и на първата награда „Св. Климент Охридски“ за принос в литературознанието (1995). През 1997 г. получава Славейковата награда на Трявна. През 1999 г. е награден с орден „Стара планина“ – първа степен и с почетния знак на БАН „Марин Дринов“ с лента.

КОЙТО НЕ Е ОТНЯКЪДЕ, Е ОТ НИКЪДЕ

В интервю през 1994 г. за разликата между култура и цивилизация Тончо Жечев казва: „Чувството за род и роден край, за Родина, е само краен резултат от една дълга верига от чувства, които започват с чувството към майката, към домашното огнище, към родното гнездо, първия природен пейзаж, който си видял през прозореца. Към първите думи на езика, на който са ти заговорили, на който и ти сам си проговорил… Който не е отнякъде, е отникъде“.

Отново през 1994 г. за в. „Денят“ Тончо Жечев казва: „Може да имаме изключителни способности като народ, но нямаме поведение като хора. Не можем да научим собствените си деца, още преди да проговорят, на това, с което са живели техните предци – бащи и майки, техните дядовци и баби – и като песен, и като мъдрост, и като култура. Културата не означава ученост – да си чел много книги, тя е поведение. Да си наложиш ограничения, за да не притесняваш другите“.

Използвани източници: сп. „Младеж“, бр. 7/1986 г., , Личностите на света, 1992 г., в. „Денят“, бр. 73/5 април 1994 г., в. „Аз-буки“, бр. 46/16.11.1994, Кой кой е в България, София 1998, с. 272, Кой кой е в българската култура, Варна 1998, с. 195, Голяма енциклопедия на България, т. 4, София 2011, с. 1990