Захари Карабашлиев, който е един от най-четените български съвременни писатели, изпълни до краен предел читалнята на Регионална библиотека “Петко Р. Славейков” във Велико Търново.

Той се срещна със свои читатели и разказа за най-новия си роман “Рана”, в който ни връща към събитията на Добруджанския фронт през септември 1916 година, по време на Първата световна война, и една по-слабо позната страница от историята ни – трагичната участ на десетки хиляди българи в Одринска Тракия, убити, тормозени, ограбени или прокудени от домовете си през 1913 г.

Срещата беше част от “Фоайе на книгата с автограф”, което се организира от РБ “П. Р. Славейков”, с подкрепата на Министерството на културата, Община В. Търново, в партньорство с ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и Асоциация “Българска книга”.
Истината е, че аз винаги съм гледал с едното си око назад към историята, каза Карабашлиев. Сега се сещам за един случай, когато бях в четвърти клас и учителят ме изпита за битката при Клокотница. Бях толкова активен в часа, че накрая ми писа не една, а две шестици. Историята през всичките години е била неотменна част от живота ми. Сега, вечер, ако не чета, не мога да заспя, а книгите, които най-често чета, са точно историческите. Половината ми книга “Хавра” всъщност също е исторически роман, а другата половина – съвременен, и някак естествено това продължи и се появи “Рана”. Тя не е исторически роман в класическия смисъл на думата, но е свързана изцяло с историята. По-скоро е семеен роман, който се случва в историческо за България време, разказа авторът.

Според писателя, "Рана" е по-скоро дестилат от много истински случаи. Главният герой в нея е събирателен образ от образите на редица момчета от това време, но за да стигне до неговата същност, Карабашлиев изчита много документи, войнишки дневници, мемоари и най-вече писма. Редица действителни исторически фигури му оказват въздействие за изграждането на този образ - Яворов, Георги Ст. Георгиев, генерал Стефан Тошев, а повечето от периферните герои са реални хора.

Моите училищни ваканции са преминали в Крумово, което се намира между Добрич и Варна, разказа Карабашлиев. То е било най-крайното българско село след румънската окупация и съвсем близо до него е минавала границата. Там имаше един пограничен камък, край който често играехме. В самото село има красив голям паметник на героите от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война – войните за национално обединение. В основата му от една лъвска глава тече вода, по-нагоре са изписани имената на загиналите, а на върха му стои войник в естествен ръст, гледащ на север като страж. Паметникът е построен с дарение. То е направено от един мой прачичо, който тогава е бил кмет, и още няколко души. Заедно спечелили от лотарията и дали парите за изграждане на монумент на загиналите крумовчани. Построява го един от най-добрите български архитекти и скулптори – Кирил Шиваров, който загива млад, докато прави съдебната палата в София. Като деца винаги пиехме вода от тази чешма и след толкова години осъзнах, че всъщност всеки път по този начин сме се покланяли пред паметта на героите, без дори да го осъзнаваме. Иска ми се да вярвам, че страниците, които съм написал, са едно своеобразно отпиване от същата тази вода, която и до ден днешен си остава най-сладката за мен. Те са и поклон за тези момчета и мъже, до един по-млади от мен сега, отишли си без време за една велика кауза – обединението на България и освобождаването на Добруджа, каза Карабашлиев.

Книгата е озаглавена “Рана”, защото героят още от първите страници е ранен в гърдите, но оттам нататък тази рана се превръща в нещо друго, в метафора на голямата колективна рана. Тя може да заздравее само ако е открита и ако се погрижим за нея, но ако е затрупана с неистини и мръсотии, това няма как да се случи. А покрай нашите български рани се е събрала доста нечистотия, каза Карабашлиев. Той добави, че това със сигурност е най-дълго проучваната му книга и за него е било много важно да е автентична и исторически достоверна.