Надявам се книгите ми да са вид лекарство и антидот срещу носталгията. Това каза филмовият критик Деян Статулов по повод представянето на новата му книга „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)“ в София. Събитието е на 9 ноември в кино „Одеон“.

Социологически проучвания и изследвания на социолози и психолози показват, че хора на възраст над 60 години изпитват носталгия към социалистическото общество, разказа Статулов. „Но те не разбират чисто емоционално, че това е носталгия към тяхната младост, а не към социалистическия начин на живот“, каза филмовият критик. Той посочи, че е разговарял със свои колеги от Западна Европа, САЩ и Русия, и това, което му е направило впечатление, е, че пропагандата вирее там, където има тоталитарни общества. 

„(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 – 1989)“ е продължение на предишната монография на автора - „(Не)възможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948–1989)”. „Там изследвах точно какви са били механизмите за контрол и цензура над родната кинематография. Това изследване продължава тази посока, като разширява темата с опит за надграждане – как киното е използвано от властта като средство за налагане на идеологически норми, с цел манипулация“, разказа Деян Статулов.

ФИЛМИ ЗА РАБОТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ И СТРОИТЕЛСТВОТО

Пропагандните практики в българското кино са били най-разнообразни и са били в контекста на времето, в което се случват. По думите на Статулов част от филмите, създавани с пропагандна цел, са били свързани с работническото движение и на строителна тематика. Да не забравяме, че по онова време започват да строят язовири и цели нови градове като Димитровград, заводи и т. н., допълни критикът. Според него идеята им е била да се заличи миналото на страната и да се наложи представата, че оттук насетне започва „светлото бъдеще“, благодарение на партизаните, строителите, бригадирското движение и т.н.

„Пропагандната машина е работила толкова добре, че самият аз като дете си мислех, че филмът „Калин Орелът“ е първият български филм. Но, всъщност, това е първият български държавен социалистически филм. Много добре знаем, че първият български игрален филм е „Българан е галант“ на режисьора Васил Гендов. Но тези неща така тихомълком се опитваха чрез тези пропагандни механизми да бъдат притъпени и омаловажени, за съжаление“, разказа Статулов.

По думите му след 9 септември 1944 г. постепенно се въвежда практиката английски, френски, германски и американски филми да бъдат оттегляни от репертоара на кината и да бъдат заменяни от съветски филми. В това обаче има парадокс, смята Статулов. Българската държава трябва да плати немалка сума, защото се оказва, че съветските филми не са евтини, а от друга страна, има документи, в които се разказва, че зрителите не са искали да ги гледат, посочи той. „Това е една програмна практика, която много трудно навлиза в нашия филмов живот, но постепенно се налага в разпространението и показа на кино“, каза кинокритикът.

НАЙ-ЛЮБИМИЯТ ФИЛМ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗРИТЕЛИ

В книгата си Статулов отделя внимание на пропагандни програми и практики, а като пример посочва програмата „1300 години България“. Благодарение на нея бяха създадени не само много исторически филми, но и много празници на културата, които виждаме и към момента, художествени произведения, представления и т.н., каза Деян Статулов.

В монографията му е поставен акцент и върху Възродителния процес. Разглеждам как киното е било използвано, за да може процесът да бъде прокаран от комунистическата власт и в този контекст съм обърнал внимание на филма „Време разделно“, посочва авторът. По думите му това е важен филм, който има безспорни художествени качества. „Важно е да кажа, че конкретни анализи за български филми и тяхната естетическа стойност не са обект на тази книга. Много колеги преди мен са изследвали, правили са своите анализи и коментари на конкретни филми. Мен по-скоро ме интересуваше наистина да изследвам кои са водещите институции и механизми, които се използват за прокарване на комунистическата идеология чрез средствата на игралното кино“, посочи той.

Според него „Време разделно“ е еманация на пропагандния филм в България в момент, в който се прокарва Възродителния процес. „И благодарение, и на такъв филм, и на такъв роман също милиони българи бяха настроени умишлено. Това е важно да се припомня, защото има факти, които не са нови, но има и нови важни факти, които показват точно пропагандния характер на този тип филми“, каза Статулов.

Отбелязва, че силата на пропагандния замисъл във „Време разделно“ се разбира в контекста на това, че години по-късно той е избран за най-любим филм на българските зрители в предаването „Лачените обувки на българското кино“ по БНТ. „Според мен, задачата е била, в крайна сметка, добре изпълнена. Какво означава любим филм? Любимият филм можеш по всяко едно време да го гледаш с удоволствие, знаеш неговите реплики... Моите любими филми, например, са „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“ и т. н. – филми, които мога да гледам с удоволствие всеки път. Но да се обяви филм като „Време разделно“ за любим - това говори по-скоро за психологическа травма в българското общество. Така си мисля аз“, каза още Деян Статулов.

РАБОТИ САМО С ДОКУМЕНТИ И АРХИВИ

За книгите си „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 – 1989)“ и „(Не)възможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948–1989)” авторът е използвал единствено документи и архиви, разказа самият той. За целите на изследванията си той е изследвал източници от Централния държавен архив, Националната филмотека, Министерството на вътрешните работи и др. 

„Умишлено не използвам мемоарна литература и интервюта. Опитах се с интервюта и виждам, че много мои колеги, по-възрастни, манипулират своето житие от преди години. Това е естествена способност на паметта – да е избирателна, но при някои не е избирателна, а е умишлена. И аз не мога да разчитам на техния спомен. Затова предпочетох да боравя само с документи и архиви, част от които съм публикувал“, посочи Статулов.

Той съобщи, че му предстои ново изследване, което ще е свързано с репертоарната политика на страната от този период - как се е променила тя, какви фестивали са провеждани в България, как са пращани български филми с пропагандна цел в чужбина и т.н. 

ПРОПАГАНДАТА ТОГАВА И СЕГА 

„Аз съм по някакъв начин щастлив, че точно в този момент излиза тази книга. Всичко покрай войната между Русия и Украйна, покрай това, което се случи наскоро в Израел и Палестина, и покрай това, което ни се случва по принцип в целия свят, включително и чрез изкуствения интелект, се използва с пропагандни цели. Но аз виждам, през моето изследване, че пропагандата е една и съща. Използват се различни средства за комуникация“, каза филмовият критик. 

Той обясни, че ако преди са се използвали киното и телевизията, то днес инструментариумът включва и социалните мрежи. „Тук вече говорим за хибридно използване на различни комуникационни канали, за да може конкретна идея да бъде наложена и да бъде приета от зрители, слушатели, от масовия потребител на тази информация. Но основната цел остава една и съща и това е манипулация с цел да бъде наложена конкретна идеология“, каза Статулов.

По думите му е важно още младите хора в страната да научат повече за тази част от историята както на България, така и на българското кино.

ПРЕМИЕРА

Премиерата на книгата „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 – 1989)“ се състоя във Варна, в рамките на фестивала „Златна роза“. В София представянето ще е съпътствано от прожекция на филма „Утро над родината“ (1951).

„Това е филм, който олицетворява идеята за новия социалистически подем на страната, за новия живот и този контекст удовлетворява пропагандните идеи на новата власт. От друга страна, този филм е малко познат на голяма част от зрителите. Филмът има своите художествени качества, но е малко познат“, разказа критикът.

Деян Статулов е доктор по кинознание и главен асистент в Института за изследване на изкуствата при Българската академия на науките (БАН). Има над 300 публикации в областта на филмовата история и критика. Бил е сценарист и редактор на телевизионни предавания и формати, главен редактор на фестивалния вестник на „София филм фест“ и „Златна роза“, както и програмен директор на Дома на киното в София (2013–2015). Хоноруван преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска програма „Продуцентство и креативна индустрия“. Преподавател е по история на киното в театрален колеж „Любен Гройс“. Съсценарист е на телевизионното предаване за кино „Като на кино“ и филмов наблюдател на предаването „Преди обед“. През 2022 г. получава наградата на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) „Васил Гендов“ за оперативна критика.