„С какво можете да противостоите на войната? Само с любов. Само ако обичате някого. Само ако спасявате някого”, каза снощи Нобеловата лауреатка за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич. Беларуската журналистка и писателка бе специален гост на 39-ото издание на празниците на изкуствата „Аполония”. След срещата в художествената галерия в морския град, част от програмата на фестивала, Алексиевич получи почетен знак на Община Созопол. Плакетът, който изобразява българската азбука, й бе връчен от заместник-кмета на Общината Тодор Дамянов. 

„За мен е чест като представител на домакините да Ви приветствам с добре дошли в нашия град. Благодаря на организаторите, че това събитие е част от „Аполония”, че е част от културния календар на Созопол”, каза Дамянов. Той допълни, че словото е символ на свободата още в древността, както и в контекста на разговора с популярната писателка. „Оказва се, че свободата трябва да се отстоява и днес, дори в XXI век, на всякакво ниво, и ние сме длъжни да го правим. Г-жо Алексиевич, вие сте от хората вдъхновители в този непрекъснат процес. Благодарим Ви!”, каза още при връчването на отличието зам.-кметът. 

„Разказ за катастрофа и катастрофата на разказа” беше темата на срещата разговор със Светлана Алексиевич. Модератор на събитието бе журналистът Мариана Кацарова, специален докладчик на ООН на правата на човека в Русия. Сред обсъжданите теми бяха войната в Украйна, политиката на Путин и Лукашенко, пандемията от КОВИД-19 и засилващото се влияние на еко-организациите при младежите днес. Алексиевич коментира и посещението се в Чернобил, когато радиацията е била във високи размери, спомена и любимата си книга – „Дон Кихот” на Сервантес. 

Събитието стартира с изпълнение на актрисите Вяра Табакова, Албена Ставрева и Ангелина Славова. Под режисурата на Галин Стоев те изпълниха по няколко монолога от книгата на Алексиевич „Войната не е с лице на жена”, писана през 1983 г.

„Сложно е да обичаш човека днес. Той прави много неща, които човек, който има обичащо сърце, не може да приеме. Но аз смятам, че писателят днес трябва все пак да работи в името на любовта. Да помогне тази малка свещица, която Господ е запалил в душите ни, все пак да не загасне. Да намери нещо добро, да намери чистота, честност, за която да се хване човека – да живее нататък и да обича, да възпитава децата и да прави пътя си радостен, не само такъв, не само зависещ от това страшно време”, каза пред българската си публика Нобеловата лауреатка. 

„Светът се преобърна. И да намериш някакви точки – точки, за които можеш да се хванеш, в нашия свят е наистина много сложно. Но трябва да се хванем за нещо. Да запазим в сърцата си любов и да изгоним от сърцата си омразата. Защото в нашия свят омразата тържествува. Омразата е много. Тя върви и някак обхваща всички държави. За известно време, трябва да си призная, демокрацията търпи поражение. Но аз мисля, че това е временно поражение. Всеки от нас трябва да се съпротивлява на това”, отбеляза Алексиевич. 

Светлана си припомни деня, в който е започнала войната в Украйна и новината за това я е потресла. „Спомням си, че в този ден всичко ми изглеждаше по различен начин”, каза тя. Писателката допълни, че корените й са наполовина украински, заради което усеща войната още по-лично. 

„Във времето, в което съществуваше Съветският съюз, каквото и да говорим, ние бяхме сплотени. Да си представя, че украинците и руснаците воюват, беше абсолютно невъзможно. Беше нереално”, коментира авторката. 

„Мисля, че човекът не се е променил от Древна Гърция, причините за войните са едни и същи”, каза Светлана Алексиевич. Тя коментира, че воюващите в момента убиват по „древен начин”. „Има нещо много средновековно в тази война и на мен ми се струва, че се връщаме назад в културата си”, подчерта писателката.  

Алексиевич цитира мисъл на Солженицин, към която той се придържа във всичките си  книги: че страданието е нужно на човека, то го извисява. „Не знам. То и извисява, но по-добре е да не преживяваме страдания, да не ги изживяваме. Да не виждаме тези изпитания, които преживява днес украинския народ. И разбираш колко е сложно и как това унищожава човешкото”, каза нобелистката. 

Светлана Алексиевич разказа спомени от детските си години, когато в родния си край е прекарвала време с възрастните баби по пейките и е слушала историите, които те си разказват. „Когато разбрах, че искам да пиша, разбрах, че ето това трябва да са героите на моите книги – тези жени, тези свидетели, които могат да разкажат сами. Това е силата на спомена”, коментира писателката. По думите й, нейната баба също й е разказвала истории и това, което е чула от нея, не го прочела след това в нито една книга. „За това герой на моите книги стана свидетелят”, каза Алексиевич. Тя допълни, че  днес документалното изкуство е силно, при това по целия свят. 

По думите на Алексиевич, героите на нейните книги – свидетелите – това са хората, на които можеш да се довериш и които можеш да чуеш. „Това не подлежи на белетризация. Там го има само животът такъв, какъвто е - живот такъв, какъвто го разказва човекът, който е присъствал. И аз реших, че герой на моята литература ще бъде точно този човек”, каза нобелистката. Тя посочи, че този герой обаче може да бъде както палач, така и жертва.

На въпроса къде е надеждата днес, Алексиевич заяви: „Надеждата е във времето”. „Какво правят Путин и Лукашенко? Те се борят със времето, а не може да победиш времето. Ето в това е надеждата. Надеждата е само във времето пред нас, надеждата е всеки от нас да запази себе си”, допълни нобелистката. 

Мариана Кацарова разказа пред созополската публика, че да пръв път е прочела книгата на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена”, когато е на 17 години. „Толкова много ме потресе, че свързах целия си живот с ходенето по войни и даването на глас на хората от тези войни”, каза Кацарова. „Каквото Светлана Алексиевич правеше, това се опитвах да правя и аз. С една дума – исках да стана като Светлана, като порасна”, допълни още тя. 

Кацарова разказа за ситуацията в Беларус и за „мирната революция” през 2020 г., когато, след изборите, Алексиевич се усеща принудена да напусне страната, понеже е един от лидерите на демократичната опозиция. Тогава получава покана да се премести в Германия. „Живее в изгнание, понеже не може да се върне в Беларус”, коментира Кацарова. „За мен още тогава беше мечта, понеже и аз също съм българка, която ту е тук, ту я няма – през последните 35 години, общо взето, ме няма в България. И беше за мен мечта по някакъв начин да дойде Светлана в България”, каза тя. Кацарова посочи, че идеята й е била да гостува именно на „Аполония”. Но организацията за това гостуване, по думите й, продължава 3 години. 

„За нас като българи, които обичат литературата и обичат всички автори по света, е огромна чест тук, в Созопол, да присъства една от най-знаменитите и признати в цял свят писателки, журналист и миролюбец”, каза Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата. Тя припомни моменти от биография на Алексиевич и цитира откъс от мотивацията на Шведската академия за присъждането на Нобеловата награда. „Посочено е, че отличието се присъжда на Светлана Алексиевич за нейните полифонични творби, монумент на страданието и смелостта на нашето време. Онова, което тя прави, се казва още, че задълбочава разбиранията ни за цяла една епоха. За изключителен подход грижливо да създава колажи от човешките гласове”, посочи Димитрова. 

Писателят Георги Господинов, носител на международната награда „Букър” за този година, се включи в края на разговора. „Видяхме, че писателят трябва да бъде най-напред ухо и сърце. Да има сърце и ухо за тези истории. И не само да ги понесе, а и да ги предаде нататък”, каза той. Според него, живеем във времето, когато свидетелите си отиват. „Сега, в този момент, тази празнина се увеличава. И ние трябва да предадем тези истории нататък – поне на следващото поколение”, каза още той.  

Издателката Доротея Монова от изд. „Парадокс” разказа за рецепцията на Алексиевич в България. По думите й, издаването на беларуската авторка в България се дължи на сестра й – проф. Тотка Монова, която през 1986 г. започва да я преподава на своите студенти. „Така вече 40 поколения, понеже сестра ми се пенсионира току-що, 40 випуска на Факултета по журналистика израснаха с Алексиевич”, каза тя. 

Юлиан Попов, министър на околната среда и водите, който също бе в галерията, се включи в дискусията. „Благодаря на Светлана за навлизането надълбоко в сложните човешки взаимоотношения. В днешно време имаме изключителна нужда да разберем колко са важни фактите и реалните преживявания. Днес е време, в което лъжата и фантазията не просто съществуват, но се превръщат много често и в централен двигател на нашето поведение”, каза министърът. 

Дипломатът Стефан Тафров разказа спомен отпреди  40 години  – от  времето, в което е работил в издателство „Народна култура”. Там се е занимавал с френскоезична литература, както и с медийните отношения на издателството. По думите му, тогава е имал една основна задача – да разбере българската общественост, че е излязла една необикновена книга - „Войната не е с лице на жена”. „Това беше първата бяла лястовичка на перестройката в България”, каза Тафров

Проф. Веселин Методиев също се включи с коментар. „Много благодаря на Светлана Алексиевич за нещо, което вълнува историците на ХХ век – и това е разказът за човешката мъка. Такъв изключителен познавач на човешката мъка, какъвто е г-жа Алексиевич, рядко се среща”, каза той.