Насред зелено ирландско поле се издига странна постройка – не толкова сграда, колкото съвкупност от отвори, поредица от огромни арки, които рамкират небето. Това е „Безумието на Конъли“ (Conolly’s Folly), построено през 1740 г. в разгара на ужасен глад. По определение архитектурните фолита са нещо лекомислено – сгради без практическо предназначение. Но в историята на това съоръжение няма нищо лекомислено. То е изградено от гладуващи хора като алтернатива на обикновената благотворителност – начин бедните да спечелят малко пари и да оцелеят, вместо просто да получават подаяния.

Из цяла Ирландия могат да бъдат открити така наречените „гладни пътища“ – пътища, които започват от нищото и водят към нищото, а днес бавно изчезват под тревата. „Безумието на Конъли“ е ранен пример за инфраструктурен проект, създаден единствено с цел да осигури работа. Същият модел е възприет в много по-голям мащаб малко повече от век по-късно, когато Ирландия е поразена от Големия глад. Британското правителство по онова време е идеологически против предоставянето на помощ без труд в замяна. В резултат на това из ирландския пейзаж се появяват безброй „гладни пътища“, които не водят никъде и постепенно се губят сред тревите.

Тези места носят особено зловещо усещане. При един археологически разкопки изследователи разговаряли с местна жена, която си спомняла, че в детството ѝ всеки, който трябвало да мине покрай такъв път през нощта, тичал с всички сили, защото се страхувал от призраци. Обикновено тези пътища били планирани чрез просто прокарване на линия между две точки върху карта, без почти никакво проучване на действителния терен. Затова на някои места гладуващите работници били принудени да прокопават пътя през масивни скални образувания.

Сред подобните проекти е и проходът Хийли в графство Корк, изграден като гладен път през 1847 г. Работниците се трудели дори през най-студените зимни месеци на дванадесетчасови смени, започващи в шест часа сутринта. Ако закъснеели, възнаграждението им било намалявано, а ако отсъствали при последната проверка на присъствието, не получавали нищо. Само главите на домакинствата имали право да работят по тези пътища, така че нищожното заплащане, което получавали – едва достатъчно за закупуването на няколко ряпи – трябвало по някакъв начин да издържа цялото семейство. В същото време цените на храните растели стремглаво, а богатите земевладелци продължавали да изнасят зърно извън страната.

Въпреки това за гладуващите работата по гладните пътища била най-добрият възможен избор. Всъщност конкуренцията за тези изтощителни работни места била огромна. Хора стояли край строежите и наблюдавали работниците с надеждата някой да припадне или да се откаже, за да могат те да заемат мястото му. В един случай, след като мъж бил уволнен от работа по такъв проект, група негови приятели нахлула в дома на надзорника и оставила бележка със заплаха за тежко възмездие, ако работното място не му бъде върнато. В резултат на това целият проект бил прекратен, а един служител отбелязал, че работещите там били „изключително буйна и трудно управляема група, според всички сведения“.

През 2021 г. Центърът за обществена археология извършил разкопки на останките от един от тези пътища. Археолозите очаквали да открият под камъните предмети от ежедневния живот – глинени лули, животински кости и други обичайни следи от човешко присъствие. Не намерили абсолютно нищо. Както отбелязва професор Айлийн Мърфи, това било „сурово напомняне, че тези хора не са притежавали нищо“.

През 1944 г., сто години след Големия глад, Ирландската комисия по фолклора предприела мащабно изследване за събиране на спомени от онова време. В анализ на резултатите, публикуван през 1996 г., историчката Кармел Куинлан отбелязва нещо необичайно в събраните разкази. Повечето истории за глада и смъртта от недохранване били свързани с непознати хора или твърдели, че родното място на разказвача е било пощадено от най-тежките последици на бедствието, дори когато статистическите данни показвали съвсем различна картина. Тя пише, че вероятно невъзможността да бъде изразен ужасът на глада, съчетана с наследено чувство за вина, е била преживявана от хората, които са станали свидетели на смъртта на свои близки, докато самите те са оцелели.

Тези липси разкриват нещо за крайността на обстоятелствата, които са ги породили: празнина в паметта, отсъствие на материални следи, път, който не води никъде и бавно бива поглъщан от тревата.