Виктор Самуилов е сред онези редки автори, които умеят да говорят еднакво истински и на деца, и на възрастни. Поет, сатирик, сценарист и преводач, той превърна хумора, играта на думи и детското любопитство в своя литературна територия. В продължение на десетилетия творчеството му остава разпознаваемо със свободния си дух, живия език и способността да открива необикновеното в най-обикновените неща.

Да пишеш за деца така, че и възрастните да се разпознават в думите ти, е рядък талант. Виктор Самуилов притежава именно тази способност – да говори едновременно смешно и тъжно, леко и мъдро, игриво и дълбоко човешки. Днес авторът отбелязва своята 80-годишнина – повод да си припомним защо няколко поколения българи продължават да растат с неговите стихове.

В литературния свят Самуилов е познат като поет, сатирик, преводач, сценарист и редактор, но за много читатели той остава преди всичко човекът, който разбира децата. В неговите книги те не са примерни герои от учебник, а шумни, любопитни, понякога сърдити, понякога смешни личности, които задават неудобни въпроси и отказват да приемат света такъв, какъвто им е поднесен.

Роден през 1946 г., Виктор Самуилов завършва гимназия с руски език, а след това и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още в началото на професионалния си път се насочва към журналистиката и редакторската работа, но интересите му бързо излизат извън рамките на печатното слово.

През 70-те години започва работа в студията за анимационни филми „София“, където попада сред едни от най-ярките имена в българската анимация. Сътрудничеството му с Доньо Донев, Анри Кулев и други автори оставя отпечатък върху чувството му за ритъм, диалог и комичност. Неслучайно в много от текстовете му думите сякаш се движат като анимационни герои – живи, непредвидими и пълни с характер.

Хуморът заема специално място в творчеството му. Заедно с Доньо Донев и Димитър Бежански той създава сатиричния седмичник „Тримата глупаци“, превърнал се в култово издание за 90-те години. Изданието съчетава карикатура, ирония и обществен коментар в период, когато българското общество преживява бурни промени. Самуилов показва, че смехът може да бъде не само забавление, но и форма на съпротива срещу абсурда.

Най-силният му творчески отпечатък обаче остава в детската литература. Още с дебютната си книга „Безсърдечен грамофон“ той се откроява с различен подход – без назидателен тон и без изкуствена „правилност“. Вместо това в стиховете му има свобода, семейна топлина и усещане, че детството е територия на въображението, а не на строгите правила.

Следват книги като „Домашно море“, „Ние, мушмороците“, „Опако дете“, „Нъцки“ и „Това на нищо не прилича“, които се превръщат в любими на читателите. Особено място заема „Ние, мушмороците“ – книга, която през 2011 г. е избрана сред 100-те най-обичани произведения в инициативата на БНТ „Малкото голямо четене“.

Критиците често отбелязват, че Самуилов успява да върне естествения детски глас в литературата. Неговите герои се страхуват, сърдят се, мечтаят, бунтуват се и задават въпроси, които възрастните често избягват. Тази искреност прави творчеството му актуално и днес.

Освен автор, той е и отдаден преводач. Благодарение на неговата работа българските читатели се докосват до поезията на Даниил Хармс, Саша Чорни и Юна Мориц. В преводите си Самуилов успява да съхрани не само смисъла, но и музиката на оригиналния текст – качество, което малцина владеят.

През десетилетията творчеството му е отличено с множество награди, сред които „Петко Р. Славейков“, „Христо Г. Данов“, „Константин Константинов“, „Перото“ и „Орфеев венец“. Международно признание получава с книгата „Опако дете“, а през 2017 г. е номиниран за престижната награда „Астрид Линдгрен“.

И въпреки всички отличия, най-голямото признание за Виктор Самуилов вероятно остава друго – че и днес децата продължават да се смеят на неговите стихове, а възрастните да откриват в тях собственото си изгубено детство.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.