Спомените за нашето колективно минало винаги са налице. Европа е изпълнена със статуи и големи каменни паметници, които почитат загиналите в големите войни, разразили се на континента, датиращи от древността. Мемориалът на мира в Хирошима, разрушен бивш изложбен салон, където атомната бомба е избухнала, стои като ужасяващ паметник на опустошението, което ядрени оръжия могат да причинят. Мястото на Световния търговски център сега е дом на два басейна, заобиколени от бронзови стени, на които са изписани имената на загиналите при атаките на 11 септември 2001 година. Имената на Ценотафния паметник в централния Лондон маркират едно от местата, където нацията почита жертвите на Първата световна война. Тези места представляват колективни хранилища на паметта в общества, които се информират за собствената си история.

В столицата на Чили, Сантяго, Музеят на паметта и човешките права документира престъпленията срещу чилийците по време на седемнадесетгодишната диктатура на Аугусто Пиночет (1973–1990). Според данни на Амнести Интернешънъл, през този период над 40 000 души са били измъчвани или екзекутирани, допълнително 1 469 души са изчезнали. Днес малко чилийци могат да отрекат влиянието на хунтата на Пиночет, а дългосрочният ефект от нея продължава да поддържа раната жива дори и три десетилетия по-късно. Въпреки че наследството на Пиночет разделя общественото мнение, често по идеологически линии, колективната памет за престъпленията на режима е вплетена в прехода на страната към демокрация през 90-те години след като Пиночет се оттегля от президентството.

Споменаването на жертвите стана основен мотив за нация, която желае помирение със себе си – повечето чилийци искат да не забравят ужасите. По време на управлението си Пиночет и неговата хунта също взеха предвид паметта, но като инструмент за потисничество. Те се целеха в индивидуалности, които признаваха и жадуваха за социалистическите аспекти на миналото на страната. Много от тези хора избягаха от Чили след възхода на Пиночет, през 2023 г. експертът по миграция Патрик Таран цитира оценки на ООН, според които 200 000 бежанци, изгнаници и търсещи убежище от страната се разпръснали по света след преврата.

Според активистката за човешки права и изследователка по социална работа Розмари Барбера, "да можеш да помниш става политически акт". Тя подчертава, че знанието е значима форма на власт и когато паметта може да се контролира, знанието също се контролира и става подчинено. Тя добавя, че "да бъдеш лишен от памет е форма на злоупотреба". В известен смисъл самият Пиночет се съгласява с това, като твърди пет години след напускането си от власт: "Най-добре е да останем мълчаливи и да забравим. Това е единственото нещо, което можем да направим: трябва да забравим".

Актът на призоваване на паметта – в противоречие с указанията на Пиночет – би довел до правосъдие, но само след като неговият режим се откаже от властта и демократичните институции в страната започнат да процъфтяват отново. Възходът на Пиночет настъпи чрез военен преврат на един по-ранен съдбовен 11 септември, този през 1973 година. Оркестриран от различни военни главатари, Пиночет ръководи преврата, войници стрелят по улиците на Сантяго, а самолети бомбардират и обстрелват президентския дворец, тогава окупиран от Салвадор Аленде.

Алленде представляваше заплаха за икономическата хегемония на САЩ по време на Студената война, когато капиталистическите и комунистическите идеологии разпалваха войни и преврати по целия свят, особено в Латинска Америка. С помощта на ЦРУ Пиночет бе инсталиран във властта и след това unleashed тайната полиция и армията да извършват насилствени репресии срещу съюзниците на Аленде и всеки от политическата левица. Самият Алленде загина по време на преврата, но дали е убит от Пиночет или е извършил самоубийство остава неясно.

Историкът Стив Дж. Стърн обяснява в книгата си "Справяне с Пиночет: Въпросите за паметта в демократична Чили" как подобни събития създават т.нар. "възли на паметта", които служат като напомняния за травма. Те могат да включват места на човечност, като активисти за човешки права, времеви места, като политически заредени годишнини (например 11 септември), и физически или географски места, включително центрове за мъчения или масови гробове, които изтласкват въпросите за паметта в публичната сфера.

През 1988 г. Пиночет се оттегля от власт след плебисцит, въпреки че запазва поста си като командир на армията до 1998 г., след това става сенатор за цял живот. През 1989 г. журналистката Патрисия Вердуго публикува "Лос Зарпасос дел Пума", описвайки дейностите на един от генералите на Пиночет, Сергио Арелано Старк. Арелано е назначен за личен делегат на Пиночет през октомври 1973 г., убивайки политически опоненти с помощта на група войници, известна като "Караваната на смъртта".

През юни 1990 г. "Лос Анджелис Таймс" съобщи за откриване на двадесет добре запазени тела на изчезнали в северните пустини на Чили. Конфронтацията с престъпленията от миналото бе неизбежна – забравянето им бе невъзможно. Бреснахан идентифицира многобройните тригери, които разбудиха чилийците в периода на преход към демокрация. "Демонстрации, книги, телевизионни репортажи и други възли на паметта," пише тя, "принудиха общественото внимание към истини, които много чилийци биха предпочели да заключат в затворена кутия за спомени."

През 1990-те години настъпи време за сближаване между демократичните институции и помирение с ужасите от миналото, които бяха невъзможни за обсъждане през предходните две десетилетия. Патрицио Айлвин, избран президент в края на 1989 г., ръководеше тази инициатива. Неговата инаугурация се състоя в националния стадион – решение с огромно значение, стадионът бе известен през годините на Пиночет като център за задържане, където армията държеше хиляди затворници. Айлвин ясно заяви от самото начало, че помирението е основна цел на неговото управление.

Жените на изчезналите мъже изпълниха националния танц "Куеца" по време на церемонията по инаугурацията. Скоро след това тялото на Алленде бе ексхумирано от крайбрежния град Виня дел Мар и погребано в общото гробище до останалите демократично избрани президенти от миналото. В близост бе изградена мемориална стена – монумент в чест на хилядите хора, засегнати от диктатурата.

Решението да се запази Пиночет начело на армията докато страната се опитваше да възстанови демокрацията и да насърчи прозрачността бе рисковано. Гладкото политическо преминаване изискваше успокояване на военните и търсенето на истина беше "експлозив", който можеше да разруши ефективния и стабилен преход. Месец след встъпването си в длъжност Айлвин учредява Националната комисия по истината и помирението – известна като Комисията Ретиг – за да разгледа нарушенията на човешките права и да осветли отговорността на държавата за извършването им.

Комисията Ретиг установява, че 2279 души са загинали, част от тях са класифицирани като изчезнали, а други като жертви на екзекуции. Резултатите от комисията доведоха до приемането през 1992 г. на закон за обезщетение на семействата на жертвите. Все още начело на армията по това време, Пиночет успя да предотврати опити за съдебно преследване срещу конкретни извършители.

Той също така успя да прокара амнистийна декларация, която забраняваше преследването за престъпления срещу човешките права, извършени между 1973 и 1978 година. Според доклад от "Хюман Райтс Уоч", декларацията на Пиночет бе по същество признание за вина от страна на правителството, което щеше да доведе до събиране паметта за травма и изцеление в едно цяло.

Около две десетилетия след създаването на Комисията Ретиг историците Франк Гаудишауд и Мариана Ортега Брења твърдят: "Много семейства на изчезналите и политическите жертви продължават да почитат паметта на тези, които загинаха по време на диктатурата. С оглед наложената безнаказаност и ограниченията пред чилийското и международното правосъдие е очевидно, че паметта за репресиите има пряко влияние върху политическата сцена."

Започвайки от 1994 г., нова фаза напрежение се развива между гражданското правителство, вече ръководено от президента Едуардо Фрей и армията. През първия месец от управлението си Фрей трима бивши полицаи бяха осъдени за убийството през 1985 година на трима комунистически активисти. През 1993 година Педро Еспиноса – шефът по операциите в чилийската тайна полиция (ДИНА) под управлението на Пиночет – бе признат за виновен за убийството през 1976 година на политик от епохата Алленде. С помощта на армията Еспиноса избяга, за да избегне незабавното осъждане.

В Чили подобни развития предизвикаха все по-голям оптимизъм относно правосъдието не само в страната, но и извън нейните граници. Делата срещу съучастниците на Пиночет, които бяха избягали от Чили и обвинени в престъпления като убийства и изчезвания, бяха преследвани в Аржентина, Франция и Италия. Насилственото минало на Чили бе призовавано както вътрешно така и международно.

Самият Пиночет бе арестуван в Лондон през 1998 година по обвинения в мъчения и убийства, внесени от испански съд. Арестът му беше значителен момент в международното право – той постави въпросите за паметта в централната позиция в Чили и направи ужасните деяния на Пиночет и неговия екип невъзможни за игнориране.

Тито Трико, който бе затворен при управлението на Пиночет, повдигна този въпрос в открито писмо до вестник "Гардиън" през 8 април 1999 година: "Досега – 26 години след военния преврат – разстроени роднини на изчезналите продължават да задават един и същи въпрос: Къде са те? Те неуморно обикалят страната в търсене на своите близки, те търсят реки и планини, празни мини и тайни масови гробове."

Наистина арестът на Пиночет показа как политиката в преход остава пленница символи от конфликтното му минало и нерешени въпроси относно човешките права. След почти година и половина под домашен арест, Пиночет се завръща в Чили да очаква последващ процес преди да бъде освободен поради лошо здравословно състояние. Той умира през 2006 година на деветдесет и една годишна възраст и макар никога да не бъде осъден, неговите сътрудници продължават да бъдат преследвани благодарение основно на публикуването през 2004 година на доклада на Националната комисия по политическо затворничество и мъчения – известен като Докладът Валех.

Докладът детайлизира съдбата на 38 254 чилийци, които са били затворени – а повечето от тях измъчвани – по политически причини през годините под управлението на Пиночет. Днес Чили все още се бори с призраците си и макар помирението да беше основен приоритет за пост-Пиночетските правителства, поставянето правата човека и правосъдието над всичко останало продължава да причинява обществени разделения.

Докато Пиночет изискваше мълчание, гражданите на Чили реагираха с памет. Истинските комисии, обществени мемориали и международни съдебни процеси станаха инструментариум за национално осъзнаване. Паметта тук беше правосъдие забавено, но не отказано.