В крайбрежните райони, където морските приливи и отливи играят важна роля в ежедневието, разбирането на тяхната динамика е от съществено значение. Въпреки че днешните технологии ни позволяват лесно да се консултираме с таблици за приливи и отливи, историята показва, че предсказването на тези явления е било значително по-трудно. През седемнадесети век Исаак Нютон (Isaac Newton) успява да обясни приливите, използвайки гравитационните сили на Луната и Слънцето.

В крайбрежните райони, където морските приливи и отливи играят важна роля в ежедневието, разбирането на тяхната динамика е от съществено значение. Въпреки че днешните технологии ни позволяват лесно да се консултираме с таблици за приливи и отливи, историята показва, че предсказването на тези явления е било значително по-трудно. През седемнадесети век Исаак Нютон (Isaac Newton) успява да обясни приливите, използвайки гравитационните сили на Луната и Слънцето. Въпреки това, историци като Федерико Бонели (Federico Bonelli) и Лучо Русо (Lucio Russo) твърдят, че Нютоновото прозрение има корени в по-стари теории.

Ренесансовото мислене, според Бонели и Русо, е било един от елементите, които позволили на Нютон да постигне своята синтеза. Те проследяват развитието на обясненията за приливите до античността, когато мислители като Страбон (Strabo) и Плиний Стари (Pliny the Elder) спекулирали за влиянието на Слънцето и Луната върху тях. През Средновековието учените продължават да развиват тези идеи, добавяйки свои собствени елементи. Средновековните теории за приливите падат в няколко категории: някои били "митични или виталистични", обясняващи приливите като нещо аналогично дишането на животно, докато други се позовавали на природни явления като реки или вятър.

Астрономическите теории, които се фокусирали основно върху Слънцето и Луната, също били важни. Някои учени вярвали, че "сродството на Луната с влагата" предизвиква приливите, докато други смятали, че топлината на Слънцето причинява разширяване на водата на Земята. През тринадесети век писатели като Гийом д`Оверн (Guillelme d’Auvergne) и Пиетро д`Абано (Pietro d’Abano) теоризирали, че нещо подобно на магнетизъм създава приливи. Въпреки това, тези теории не притежавали предсказателна сила.

През петнадесети век италианският учител Фредерико Крисогоно (Frederico Chrisogono) предложил "ефективно обяснение", свързано със Слънцето и Луната. Според него високият прилив настъпвал, когато Слънцето и Луната били в зенит, а ниският – когато били на хоризонта. Комбинираното влияние на двете небесни тела създавало "четири остри протuberances", насочени към всяко от светилата и далеч от тях. Марко Антония де Доминьис (Marco Antonia de Dominis) направил подобен аргумент, използвайки аналогията с магнетизма. Въпреки това, нито една от техните теории не съвпадала напълно с наблюденията и съдържала сериозни противоречия.

През ранния нов модерен период коперниканците като Галилео (Galileo) отхвърлили лунната теория и започнали да вярват, че движението на Земята създава приливи. Тази идея също била присъща за класически текстове на Плутарх (Plutarch) и Аетий (Aetius), които били любими на коперниканците. По-късно Джон Уалис (John Wallis) развил тази идея, но също така включил астрономически обяснения като тези на Крисогоно. Неговият последовател Исаак Нютон направил следващата стъпка, използвайки гравитационната теория.

Съвременните обяснения за приливите са комбинация от тези идеи. Гравитационните сили на Нютон играят важна роля, но също така е важно движението на Земята. Разнообразието от местни условия също влияе на приливите, което е част от причината за трудността при предсказването им. Историците спорят относно влиянието на античното и средновековното мислене върху съвременната наука. За Бонели и Русо тяхното изследване показва интелектуална верига, свързваща съвременните теории с елинистичната ера.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.