В средновековна Европа, където религията е била централна част от живота на хората, всяка грешка в духовната практика е била възприемана с особена тежест. Сред тези грешки, мънкането и неправилното произнасяне на свещени текстове не само че не били пренебрегвани, но дори имали смъртоносни последици за душите на вярващите. За да се справи с този проблем, народният фолклор създава демона Тутивилус, който записвал всяка грешка на свещениците, като в крайна сметка тези грешки се превръщали в обвинения срещу тях.

В средновековна Европа, където религията е била централна част от живота на хората, всяка грешка в духовната практика е била възприемана с особена тежест. Сред тези грешки, мънкането и неправилното произнасяне на свещени текстове не само че не били пренебрегвани, но дори имали смъртоносни последици за душите на вярващите. За да се справи с този проблем, народният фолклор създава демона Тутивилус, който записвал всяка грешка на свещениците, като в крайна сметка тези грешки се превръщали в обвинения срещу тях.

Според историци като Маргарет Дженингс, Тутивилус носел огромен чувал, пълен със събрани слогове и неправилно произнесени думи от псалмите. Той обяснявал, че тези думи са откраднати от Бога по време на молитвите на свещениците. За него, всяка малка грешка не била просто неволно пропускане, а истинско кражба от божественото. В чувала на Тутивилус, събраните звуци изглеждали като зърна сол, които той съхранявал до Страшния съд.

Историята на Тутивилус не е просто разказ за един демон. Тя е част от дълга фолклорна традиция, която описва демони, тормозещи монасите. Според Дженингс, от ранните дни на християнството, демони като Тутивилус се появявали, за да записват грешките на свещенослужителите. Въпреки че в началото само записвали грешките, с времето тези демони започнали да се свързват с всякакви проблеми, с които монасите можели да се сблъскат – от разсейване до безсъние и дори физически болки.

Според абат Рихалм от Шьонтал, демони били толкова многобройни, колкото мушици. Те се опитвали да пречат на монасите по всякакъв начин, дори блокирайки ушите на един от тях, за да не може да чуе свещените текстове. Най-честият метод на нападение обаче бил чрез приспиване на жертвите им. Монасите често изпадали в летаргия поради рутината на дългите си дни и за това съществувало дори специално понятие – ацедия. Считало се, че леността е смъртен грях и първа стъпка към вечната загуба.

Тутивилус не се ограничавал само до свещениците. Той също така записвал всяка дума, произнесена от миряните в църквата, когато те не били внимателни. Според Дженингс, това било резултат от смесването на две отделни фолклорни традиции – едната за демони, които събирали безсмислен разговор в църквите и другата за Тутивилус. В една от версиите на историята, дякон забелязва малък демон, седнал на рамото на говореща жена, който бързо записва всяка нейна дума.

Интересно е как методите на Тутивилус варират в зависимост от целевата аудитория. Докато той събирал грешките на свещениците в чувал, думите на жените били записвани на свитък. Според Кати Коузи, това не било случайно; езикът бил представен по различен начин за различните групи. За монасите и свещениците думите били материална субстанция, докато за жените писането придобивало почти магически характеристики.

Днес Тутивилус е трансформиран в съвременен демон, патрон на печатни грешки. В публикация от 1991 година се посочва: „Вината е на Тутивилус“. С времето легендата за него еволюирала и продължава да бъде актуална.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.