След Американската гражданска война, историкът Робърт Дж. Кук описва един "жизнен и целенасочен наратив" за победата на Съюза* над робството и еманципацията на поробените чернокожи американци. Това може да бъде символизирано от декларацията на ветерана Рубен Смит от 1897 година, който изразява, че най-саможертвеното нещо, което е направил в живота си, е било да рискува живота си, за да осигури на бъдещите поколения правото да живеят под управление без крепостни, слуги или роби. Въпреки това, Смит, английски имигрант в Канзас, не споделя общия тренд.

Докато много други ветерани от Съюза поддържали същата вяра, нацията като цяло, подтиквана от по-младите поколения, се отдалечила от тяхната позиция. Републиканската партия, която някога носела знамето на еманципацията, също последвала този курс. Кук отбелязва, че в последните години на деветнадесети век, три десетилетия след освобождението на четири милиона души от окови, веднъж мощната смес от републиканизъм с безплатна земя и целенасочен евангелистки протестантизъм отслабнала. Споменът за победата на Съюза загубил своята културна и политическа сила.

В началото обаче не съществува съмнение на Севера относно моралната равнопоставеност на причините с Юга. Спомените за известните конфедеративни затворнически лагери като Андерсънвил и Солсбъри, както и за клането във Форт Пило, оставили дълбок отпечатък. Генералът и по-късно президент Юлисес С. Грант в своите постхумно публикувани мемоари нарекъл каузата на робовладелската власт "една от най-лошите, за които един народ някога се е борил".

Денят на паметта започва като специфично юнионистки Ден на отличието. Кук посочва, че Гражданската война е необичаен случай, при който победителите не успели да запишат своята история в учебниците по история. С течение на времето увереният разказ за справедлива война срещу злите южняци отстъпил място на сантиментална помирителна памет, която обслужвала консенсуалните нужди на Съединените щати в края на века.

Чернокожите американци, все по-сегрегирани и лишени от права, били допълнително маргинализирани от този решаващ завой в американската памет. Те открили, че активната им роля в националното спасение практически била изтрита от селективната памет на страната. Кук подчертава, че именно прагматични републикански политици, а не масово ветерани от Съюза, изоставили чернокожите американци в Юга след поражението на Реконструкцията.

Републиканската партия загубила своята авангардна роля в расовата справедливост през 1891 година, когато републиканците от Запада и дори от Севера се присъединили към демократите, за да отхвърлят федералния законопроект за изборите на сенатора от Масачузетс Хенри Кабот Лодж. Някои все пак запазили вярата си: бял ветеран от Съюза Албион Турджи бил неуморим противник на бялото превъзходство и поддръжник на гражданските права за чернокожите американци. Но неговата Национална асоциация за граждански права никога не успяла да се утвърди.

Новата "култура на помирение", която възникнала в края на века, улеснила и била улеснена от националната победа на моралите на Джим Кроу. Американската историография за Гражданската война щяла да бъде доминирана от конфедеративно настроени историци до средата на двадесети век, предоставяйки интелектуален гръбнак за американската версия на апартейда. Доминиращата култура резонирала с противоречиви заглавия, като „ Раждането на нация“ (1915; базиран на роман и пиеса от 1905 г.) и „ Отнесени от вихъра“ (роман от 1936 г., филм от 1939 г.).

Кук заключава, че мнозинството ветерани от Съюза били готови да заменят некритична форма на национализъм от късния деветнадесети век за веднъж мощната история за победата над абоминацията на собствеността върху човешките същества.