В срещата ми с Мариса Дейвис през 2017 година се почувствах като свидетел на нещо необикновено. Тя беше млада поетеса, наскоро завършила университета Вандербилт, и тогава още беше в началото на своя път. Въпреки това, когато тя прочете стиховете си, почувствах, че светът около нас се разтваря, а цветността му се възвръща. Не можех да повярвам, че тази силна, мъдра гласова е на толкова ранна възраст, и това се запечата в съзнанието ми. В нейното стихотворение, което тогава запомних, имаше една мощна мисъл: „Дори пепелта може да издигне храм“. Тази мисъл ми остана като символ на надеждата — дори в най-големите разрушения, може да се намери семето на ново начало.

Тази идея за възможността за растеж, скрита в моментите на разруха, е като пулс, който преминава през цялата й дебютна колекция „Краят на империята“. В нея Мариса се превъплъщава в глас, който говори за духовното и домашното, за обреченото и за смелостта, за земята и за небесата. Тази книга е като пътешествие — тя ни води от малките градове на Кентъки до апокалипсисите, случващи се в Бейрут, като ни среща с невидимите рани на света и с надеждата, която все още проблясва вътре в тях. Тя използва езика си, за да търси думи, които да разчупят безнадеждността и да събудят въображението за възможност.

Когато разговарях с нея за книгата, Мариса обясни, че е искала да намери език, който да отнеме усещането за безпомощност, което често ни обзема днес. Поезията за нея е инструмент за въображение и съпричастност, за да можем да видим светлината дори в най-тъмните моменти. В нейните стихове, като в една сложна мрежа, се преплитат гласове — на библейски фигури, митологични герои, дори и на обикновени предмети като червен пипер. Тя обяснява, че тези гласове й помагат да погледне към себе си и към света с различни очи, да намери общото в различното и да създаде мостове между миналото, настоящето и бъдещето.

Тази многообразност на гласовете, които използва, е като музика — тя създава хармония, която резонира в сърцето. За нея формата е първият контакт на читателя с произведението, преди дори да разбере съдържанието. Всяка поезия е като карта, която трябва да бъде изследвана, за да се разбере цялата й дълбочина. Тя използва пространството на страницата като средство за разказване — разчупва структурата, за да изрази сложността и обема на темите си. Това е нейният начин да създаде топография, която води читателя през безкрайни пейзажи на емоции и идеи.

Когато говорим за поезия и нейното място в света, Мариса цитира Аудри Лорд, която казва, че поезията е начинът, по който даваме име на безименните неща, за да ги можем да мислим. За нея, колекцията е опит да назове системите на насилие, които често остават невидими — системите, които ни оплетат в мрежи от социална несправедливост. Тя се стреми да създаде пространство за надежда, за да можем да се борим за по-добър свят, като вярваме, че всеки от нас има дълг към другите и към земята.

Обсъждайки връзката между поезия и империя, Мариса подчертава, че езикът е инструмент за създаване на реалността. Поезията може да разчупи властта, да разобличи лъжите и да създаде нови перспективи. Тя е начин да се противопоставим на доминацията, да изразим съпричастност и да създадем мостове на разбиране. В този смисъл, поезията не е просто изкуство — тя е акт на съпротива и на надежда.

В края на нашия разговор, Мариса говори за колективното „ние“, което иска да стане — за хората, които трябва да се обичат, да се борят и да се събират заедно. Тя мечтае за свят, в който хората ще могат да живеят свободно, без страх и насилие, в хармония с природата и помежду си. За нея, това е голямата й надежда — да създадем общество, в което всеки ще се чувства като част от едно цяло, където любовта и съпричастността ще бъдат основните ценности.

Тази поетична визия за бъдещето е като светлина в мрака — тя ни напомня, че дори и в най-тъмните времена, надеждата и съпротивата могат да създадат нов свят, по-справедлив и по-любящ. За Мариса, колективното „ние“ е бъдещето, към което трябва да се стремим, и в това желание се крие силата да променим света.