Има романи, които разказват история, и романи, които се опитват да разберат какво изобщо означава историята. „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров принадлежи към вторите. В нея миналото не е затворено пространство, което може да бъде възстановено чрез факти и дати, а жива, тревожна материя, в която човекът непрекъснато се сблъсква със собствените си представи за власт, цивилизация, природа и познание. Историята на конкистата и похода на Кортес към земите на ацтеките постепенно се разтваря в друга история – тази на човешкото желание да подчини непознатото и на неизбежния му сблъсък с онова, което не може да бъде притежавано. Затова „Хагабула“ е едновременно роман за един от най-драматичните сблъсъци на цивилизации и притча за човека, който винаги тръгва към света с убеждението, че го завладява, а накрая открива, че самият той е бил част от нечий по-голям и непонятен разказ.

„Хагабула“ на Тодор П. Тодоров е от онези романи, които трудно остават в границите на едно определение. Той може да бъде прочетен като исторически роман, приключенски разказ, фантастична притча, философска книга, контрафактическа история или като роман на магическия реализъм. Но всяко от тези определения, ако бъде взето самостоятелно, сякаш отнема нещо от книгата. Защото същинската сила на „Хагабула“ е именно в постоянното разместване на границите между реално и въображаемо, история и мит, човек и природа, видимо и невидимо. Това е роман, който не използва миналото, за да избяга от настоящето, а напротив – превръща далечната епоха в лаборатория, в която се проверяват вечните човешки заблуди.

На повърхността сюжетът следва експедицията на Ернан Кортес към Новия свят и планината на ацтеките. Историческият факт обаче е само началната точка. Тодоров не пише роман за конкистадорите в традиционния смисъл на думата. Той не се интересува толкова от възстановяването на историческата достоверност, колкото от момента, в който историята започва да се разпада и да отстъпва място на мита. Затова и самият автор определя книгата като „контрафактическа“ история.

 Историята е взета от летописите, но е освободена от задължението да бъде само история. Върху нейната основа романът изгражда друг свят – свят, в който реалните имена и събития постепенно се оказват само врати към нещо много по-древно и по-неподатливо на човешки контрол.

Кортес и неговите хора тръгват към неизвестното като хора, убедени, че неизвестното съществува, за да бъде завладяно. В това отношение експедицията е не само историческо събитие, но и модел на човешкото отношение към света. Човекът пристига някъде и веднага започва да назовава, измерва, притежава, подчинява. Непознатото трябва да получи име, територията трябва да бъде картографирана, природата трябва да бъде превърната в ресурс. Но „Хагабула“ постепенно обръща тази логика. Колкото повече героите се опитват да завладеят света, толкова повече самите те се оказват завладени от него.

И тук започва един от най-интересните пластове на романа. Природата в „Хагабула“ не е фон, пред който се движат човешките фигури. Тя има собствено присъствие, собствена памет и собствена воля. Това е една от причините романът да позволява и екокритическо четене. Самият Тодоров говори за посланието, че човекът не е сам на света, че съществува заедно с животни и други организми.

 В този смисъл природата не е декор на приключението, а негов същински участник. Човекът, който се мисли за господар на света, се оказва само един от многото живи организми в него.

Това обръщане на перспективата е особено важно, защото „Хагабула“ е роман за властта. Но не само за политическата или военната власт. Става дума за по-дълбокото човешко желание да се превърне хаосът в ред, неизвестното в известно, другият в подчинен, природата в собственост. Конкистадорът е крайната форма на този импулс, но той не е неговият единствен носител. Всеки човек в романа в някакъв смисъл се опитва да завладее нещо – пространство, тяло, памет, любов, съдба, собственото си минало. И почти винаги среща съпротивата на нещо, което не може да бъде притежавано.

Затова заглавието „Хагабула“ придобива особена тежест. То е свързано с образа на вещерския танц, с „chorus maleficarum“, но в романа този танц може да бъде разбран и като метафора на разрушаването на стария ред. Хагабулата е движение, което не може да бъде спряно от човешката власт. Тя е хоро на природата, на тъмните сили, на онова, което цивилизацията се опитва да изтласка извън себе си, но което неизбежно се завръща. В този смисъл романът не разказва просто за сблъсъка между европейци и Новия свят. Той разказва за сблъсъка между човешката претенция за господство и силите, които съществуват независимо от човека.

Особено важен е и начинът, по който Тодоров изгражда своите женски образи. Те не стоят в периферията на мъжкия приключенски сюжет. Напротив, женското в романа често се оказва свързано с онова, което мъжкият свят не успява да овладее – природното, тайнственото, еротичното, раждащото и разрушителното едновременно. Женските фигури могат да бъдат майки, вещици, съблазнителки, жертви и сили на възмездието. Те постоянно сменят своите лица, както самият свят сменя своите значения.

Тъкмо затова вещицата в „Хагабула“ не бива да бъде четена само като фантастичен персонаж. Тя е образ на друг тип знание – знание, което не произтича от завладяването на света, а от принадлежността към него. Там, където конкистадорът иска да знае, за да притежава, вещицата знае, защото е част от онова, което познава. Разликата е огромна. Едното знание превръща света в предмет; другото приема, че човекът никога няма да бъде напълно отделен от него.

Това прави романа и книга за границите на човешкия разум. Не случайно философският опит на Тодор П. Тодоров се усеща толкова силно в структурата на повествованието. „Хагабула“ задава философски въпроси, без да се превръща във философски трактат. Какво означава да познаваш? Къде свършва историята и започва митът? Има ли човешка свобода, когато човекът е част от сили, които не разбира? Какво остава от цивилизацията, когато нейните категории се сблъскат с един свят, който не признава тези категории?

Един от отговорите на романа е, че човешкото желание е вечният двигател на историята, но и нейният капан. Героите желаят да стигнат някъде, да открият, да притежават, да избягат, да се спасят, да намерят другия. Именно желанията ги движат напред, но същевременно ги отвеждат към гибелта. В този смисъл приключенският сюжет постепенно се превръща в трагедия на желанието. Човекът върви към онова, което иска, и именно затова се приближава към собственото си унищожение.

Тази особеност обяснява и усещането за съноподобност, което книгата създава. В „Хагабула“ светът не се разпада изведнъж от реалност в фантазия. По-скоро границата между двете постепенно изчезва. Чудовищното може да бъде описано с документална точност, а реалното да придобие характера на сън. Именно това е една от силните страни на езика на романа. Той отказва да предупреждава читателя кога трябва да вярва и кога да се съмнява. Фантастичното е представено с такава увереност, че започва да изглежда по-реално от самата реалност.

Езикът е и една от големите причини „Хагабула“ да оставя толкова силно впечатление. Критическият разговор около книгата неведнъж е отбелязвал визуалната, метафорична и понякога библейска сила на стила.

 Това е проза, която иска да бъде видяна, а не само разбрана. Пейзажът, животните, телата, кръвта, морето, небето и планините не са просто описани – те са превърнати в образи с почти митологична плътност. Затова четенето на „Хагабула“ често има характер не толкова на следене на сюжет, колкото на навлизане в картина.

Тук връзката с Йеронимус Бош, появила се върху корицата на предстоящото турско издание, изглежда повече от удачна. „Градината на земните удоволствия“ е картина, в която човешкото, животинското, еротичното, религиозното и чудовищното съществуват едновременно, без да се подчиняват на един стабилен ред. Точно така функционира и светът на „Хагабула“. Човекът не е център на картината. Той е само един от нейните образи.

Ако Бош превръща света в космологична загадка, Тодоров прави нещо подобно с историята. Историческите факти са размествани, преосмисляни и превръщани в митологичен материал. Затова „Хагабула“ не трябва да бъде четена като алтернативен учебник по конкистата. Нейната цел е друга: да покаже колко лесно историята се превръща в легенда и колко условна е човешката увереност, че може да знае какво точно се е случило.

В тази перспектива особено значение придобива присъствието на Данте. Романът започва и завършва с него, а това не е просто литературна препратка. Данте е авторът на едно от великите пътувания в западната литература – пътуването през отвъдното, през ада, чистилището и рая. „Хагабула“ също е пътуване към границата, отвъд която познатите категории престават да работят. Героите преминават през пространства, които постепенно започват да приличат не толкова на география, колкото на вътрешен космос. Затова Данте може да бъде видян като един от тайните водачи на романа – не защото Тодоров повтаря „Божествена комедия“, а защото наследява от нея идеята, че едно пътуване през света може едновременно да бъде пътуване през човешката душа.

Тъкмо това прави „Хагабула“ по-значима от обикновен исторически или приключенски роман. В нея пътуването навън постепенно се превръща в пътуване навътре. Експедицията към Новия свят се оказва експедиция към тъмните територии на човешкото. Колкото по-далеч стигат героите, толкова по-малко могат да бъдат сигурни в собствената си идентичност. Те започват като завоеватели, но постепенно се превръщат в странници; започват като хора, които вярват, че владеят съдбата си, и завършват като фигури в една много по-голяма космогонична картина.

Именно тук романът придобива своята най-дълбока трагическа сила. Историята обикновено се пише от победителите, но „Хагабула“ се интересува от мига, в който победителят разбира, че не е господар на нищо. Човешката цивилизация може да завладее територии, да създава империи, да назовава светове и да пише хроники, но не може да подчини времето, смъртта и природата. В крайна сметка всяка империя е временна, докато животът продължава в своите неизмерими и непредсказуеми форми.

Това е и причината романът да звучи необичайно актуално, макар да се връща към XVI век. „Хагабула“ не е роман за миналото, а роман за повтарящото се човешко настояще. Вековете се променят, технологиите се променят, езиците се променят, но желанието за власт над света остава. И заедно с него остава и заблудата, че човекът е отделен от природата, че може да я използва без последици и че неизвестното е просто бъдеща територия за завладяване.

Може би затова международният път на книгата има особена символика. След българското си издание „Хагабула“ вече е издаден на албански, италиански и унгарски, а сега предстои да бъде издаден и на турски. Това не е просто разширяване на географията на един роман. То е своеобразно продължение на самото му движение – от един свят към друг, от един език към друг, от една културна памет към друга. Романът за пътуването продължава да пътува.

А може би именно това е най-точната съдба за „Хагабула“. Книга за хора, които прекосяват океани и граници, книга за свят, в който географията непрекъснато се превръща в мит, тя самата се оказва книга без окончателна граница. Националната награда „13 века България“, специалното отличие от Наградата за литература на Европейския съюз и новите преводи са различни знаци на едно и също нещо: че романът е намерил начин да излезе извън непосредствения си литературен контекст, без да загуби своята особеност.

„Хагабула“ остава роман за края на един свят, но и за невъзможността светът да свърши окончателно. След всяка империя остава природата. След всяка история остава митът. След всяко човешко завоевание остава нещо, което не може да бъде завладяно. И може би именно там, в това пространство отвъд човешката власт, започва истинската Хагабула – танцът на онова, което винаги е било тук и което ще продължи да бъде тук, дълго след като завоевателите изчезнат.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.