В началото на 18-ти век, селцето Туикенъм, разположено в Мидълсекс, започва да привлича вниманието на лондончаните, уморени от метрополията. Привлекателността на река Темза и живописната природа наоколо са основните причини за това. Един от почитателите на това място е Александър Поуп, поет с остър ум и сложен социален произход, който през 1720 година построява вила в най-новия паладиански стил на брега на реката. Неговият имот е разположен на пет акра, между мандра и кожарска работилница. Поуп е смятан за най-великия поет на Англия, благодарение на произведения като "Есе върху критиката" (1711), от което произлизат известните фрази "Малко знание е опасно нещо" и "Глупаците нахлуват там, където ангелите се страхуват да стъпят". Той също така е автор на "Изнасилването на косата" (1712), пародийна епопея за отрязването на кичур коса на красива дама от висшето общество, и "Уиндзорската гора" (1712/3), лиричен пример за локално-дескриптивна поезия. Поуп е превел "Илиадата" и е познавал Джоузеф Адисън, Ричард Стийл и Уилям Уайчърли. Той е приятел и с Джонатан Суифт и Джон Гей – и между май и август 1726 година е домакин на двамата в своя дом в Туикенъм, в ключов момент от творческия живот на тримата мъже.

Произведенията, свързани с това лято, оттогава насам се считат за едни от най-ярките украшения на английската литература. Поуп познава Суифт от "Уиндзорската гора", която не само че възкресява историческия контекст, но също така коментира съвременната политика. Поемата на Поуп е приета от торите като полезна пропаганда, а самият поет е присвоен от Суифт, който е с 21 години по-възрастен и е деец на политическата памфлетистика в особено бурно време. Дихотомии и недоволства, наследени от Гражданските войни, намират нови изрази в остри конфликти между уигите – предимно дисиденти, анти-Стюарти и свързани с търговията и финансите – и торите – предимно англиканци, про-Стюарти и свързани със земевладелците. Всички писатели от епохата активно заемат позиции.

Суифт е известен с "Приказка за бъчвата" (1704), сатира върху разногласията между християнските деноминации и сблъсъка между старото и новото знание, както и с "Бикерстафските писма" (1708-09), разширена пародия на уигисткия астролог-пропагандист Джон Партридж, която все още е смешна днес. След като уигите вземат властта през 1715 година и започват да чистят торите от всички нива, писанията на Суифт стават все по-яростни, понякога принуждавайки правителството да променя политиката си, което разгневява министър-председателя Робърт Уолпъл. Периодът на политическо господство на Уолпъл между 1721 и 1742 година, известен като "Робинорация", е известен със своята корупция и партизанство.

Суифт поема смели позиции срещу подобни практики, често рискувайки свободата си и става народен герой в Ирландия. Неговите произведения успяват да обединят католици и пресвитериани срещу експлоататорските политики, проектирани в Лондон. Суифт е толкова уважаван в Ирландия, че веднъж успява да разпръсне тълпа, събрала се да наблюдава затъмнение, като им казва, че то е отменено по негови заповеди. Иронично, Суифт се смята за англичанин и не одобрява много ирландците, но всякакви резерви относно приетата му страна са заглушени от желанието му за социална стабилност и морално възмущение от злоупотребите на богатите и властните.

Суифт носи в Туикенъм ръкописа на произведението, което ще го направи безсмъртен – "Пътешествия до различни далечни страни на света" (Travels into several remote Nations of the World). "Пътешествията на Гъливър" (Gulliver’s Travels) е една от великите книги на 18-ти век или на всякакъв век – шедьовър на сюрреалистичното въображение и продължителна инвектива, която въвежда в английския език термини като "лилипутски" и "йаху", а също така поставя перфектните Хуихнъмс в контекста на човешкото поведение. Изобличението на лицемерието, глупостта и човешките слабости остава актуално, Гъливър е "по-болезнено нашият" от всяко друго творение на неговото време.

Суифт прави последните корекции по време на престоя си в Туикенъм и на 8 август 1726 година изпраща ръкописа до печатницата. Почти толкова сензационни за времето си, макар и може би по-малко четени днес, са "Дунсиадата" (The Dunciad) на Поуп (1728) и "Операта на просяка" (The Beggar’s Opera) на Гей (първо поставена през 1728), които са повлияни от Гъливър и подтикнати към съществуване от автора му. Слуховете твърдят, че Суифт е извадил първоначалния скицник на "Дунсиадата" от огъня, в който Поуп го е хвърлил. Години по-рано той е дал идея на Гей за "Нюгейтска пасторал", сред проститутки и крадци, а сега настоява Гей да я реализира.

Поуп написва "Дунсиадата", за да се подиграе с лоши или подлизурски писатели, някои от които безразсъдно са го нападали в печат. Иронично, той им дава по-дълготрайна слава, отколкото биха могли да постигнат иначе. Заключителните редове на поемата все още се цитират: "Ето! Твоето страшно царство, Хаос! е възстановено, / Светлината умира пред твоето не-създаващо слово: / Твоята ръка, велик Анархо! спуска завесата, / И универсалната тъма погребва всичко." Но никаква стилова изтънченост не може да скрие основната излишност на неговите нападки срещу такива незначителни фигури като бившия му издател Барнаби Линтот и зловредния ирландски поет-клирик Джонатан Седли.

Единственият известен обект на нападките му е драматургът Коли Сибър, който през 1730 година става един от най-малко забележителните поети-лауреати в историята. Въпреки това "Дунсиадата" значително допринася за неудобството на съвременните уиги и за славата на Поуп. Гей пише необичайно съчувствителни поетични изображения на селския живот и следвайки старата идея на Суифт, завършва музикалната си пиеса "Операта на просяка", която представя героите Полли Пийчъм и нейния любовник капитан Мачет към възхитената публика в Лондон.

Гей уж печели 800 лири от пиесата, което води до шега, че тя го е направила богат, а Рич (фамилията на продуцента) – весел. Силата на сатиричния коментар е очевидна още от самото начало – първата песен, изпята от бащата на Полли, получателя на крадени стоки и информатор от подземния свят, гласи: "Свещеникът нарича адвоката измамник, / А адвокатът нарича свещеника лъжец: / И държавникът, защото е толкова велик, / Мисли, че търговията му е толкова честна като моята." Очарованите и скандализирани зрители виждат отраженията на Уолпъл в г-н Пийчъм, Мачет и един член на бандата – "Боб Бут". Спин-офът на Гей – "Полли", е забранен от Лорд Камерленга, което естествено предизвиква бурен интерес. Херцогинята на Мълбъри плаща 100 лири за копие, а херцогинята на Куинсбъри бива изгонена от двора за искане на пари за Гей в пределите на двореца.

Операта се превръща в мощно оръжие в интелектуалната армия на торите. Иронично е да се припомни, че най-известният съвременен последовател на Гей е марксисткият драматург Бертолт Брехт. Разговорите през това лято вероятно са били толкова искрящи, колкото самата река Темза. Те понякога са били присъединявани от гости като Уилям Конгрев, философ-политик Хенри Сейнт Джон (1-ви виконт Болингброк) и многопрофилния лекар д-р Джон Арбътнот, който създава английския архетип "Джон Бул". Освен че споделят общи морални възгледи и вкусове, тримата са обединени и в своето необвързано състояние.

Вродената леност на Гей изглежда се е разпростряла и върху отношенията му с противоположния пол. Суифт плatonически обича две жени – Естър Ванхомриг ("Ванеса") и Естър Джонсън ("Стела"), чиято кореспонденция с него разкрива частната човечност и хумор на литературния лъв. Нещастният Поуп с малкия си ръст – той е висок само 1.3 метра – страда от болестта на Поттс, която извива гръбнака му и му причинява проблеми с пикочния мехур и червата, ставни болки, главоболия и възпаление на очите. Изглежда той е живял в целибат против волята си.

В "Лятото в Туикенъм", Хестър Грант умело възкресява тази блестяща компания, запомнящо предавайки атмосферата и вероятните рутини на това слънчево лято. Тримата разговарят, четат или пишат, разхождат се из прочутите градини или седят в украсената с черупки и огледала гротеска Нимфеум в търсене на сянка и класическо вдъхновение. Тя предлага отлично наблюдение върху тези изключителни творци в контекста на политиката и литературата от тяхната епоха.

Лондон по това време е изпълнен с корупция и безпокойство, но също така изобилства от креативност и жизненост. Там умове обменят блестящи обиди и спекулативни строители издигат елегантни сгради над миризливите улици. Този Лондон вече не съществува, вилата на Поуп също е изчезнала, оставяйки само Нимфеума да напомня за мястото, където великият поет е разхождал велики приятели.

Три века след тази забележителна среща между умове остава един трогателен портрет на Англия такъв какъвто някога е била или би могла да бъде – удовлетворяваща припомняне за силата и възможностите на литературата.