Сара О`Конър е колумнист, репортер и асоцииран редактор във Financial Times, която пише седмична колона за света на труда. Нейната книга "Ние не сме машини: Борбата за бъдещето на труда" (We Are Not Machines: The Fight for the Future of Work) разглежда как изкуственият интелект и роботиката променят естеството на нашите работни места и поставя въпроса: какво, ако истинският риск не е в това, че роботизираме работата си, а в това, че роботизираме самите себе си?

Сара О`Конър споделя, че е имала желание да излезе на терен и да разбере какво наистина се случва в работните места, защото, подобно на много журналисти, е била заливана от прогнози за изкуствен интелект, икономически модели и смели изказвания от технологични компании, които предлагат утопични или дистопични послания. Тя смята, че е важно да се говори с хората, които са на предната линия и да се види как новите технологии влияят на ежедневната им работа.

Изборът на места за проучване е бил стратегически. Сара е решила да се фокусира върху индустрии, където смущенията вече са започнали. В света на белите якички, софтуерът и преводът са две области, които вече са били значително засегнати. От друга страна, в сините якички е имало ново автоматизирано хранилище на Amazon, което я е привлякло. Тя е искала да види как протича преходът към автоматизацията и дали наистина е разумно да се заменят хората с роботи.

Книгата започва с историята на професионалния преводач Петър. Той превежда субтитри от английски на чешки и разказва за страстта си към работата. Според него, преводът не е просто механичен процес, той изисква човешко разбиране и креативност. Например, при превод на субтитри от английски на чешки, Петър трябва да вземе предвид формалността на обръщението, което зависи от контекста и отношенията между героите. Той споделя, че преводът на шеги е особено труден, но същевременно представлява удовлетворяващо предизвикателство.

Проблемът обаче е, че новите модели на работа в преводаческите агенции включват "Пост-редактиране на машинен превод", при което агенцията пуска субтитри през AI и след това ги предоставя на преводачи като Петър за проверка и корекция. Това води до натиск върху преводачите да работят по-бързо и за по-ниска цена, което ограничава тяхната креативност.

Сара О`Конър също така разглежда примера с копирайтърка, която е принудена да използва AI инструмент за "хуманизиране" на текста си. Тя разказва как мениджърът ѝ, е забелязал спад в класирането на страниците в Google и е решил да пусне статиите през AI детектор. Когато резултатите показали, че текстовете ѝ, изглеждат написани от AI, тя се ядосала, защото знаела, че е написала всичко сама. В крайна сметка ѝ било предложено да използва "хуманизатор", който всъщност е друг AI инструмент, който променя написаното от нея, за да премине през детектора.

Сара подчертава, че много от предсказанията относно автоматизацията са се оказали погрешни. Въпреки че много хора вярват, че творческите професии ще бъдат защитени от автоматизацията, реалността показва, че те също са уязвими. Технологиите могат да подобрят качеството на работата, но само ако хората се ангажират активно в този процес.

В книгата си Сара О`Конър напомня за историята на Лудитите – работници от 19-ти век, които протестирали срещу машините, които заменяли техния занаят. Техните оплаквания не са били само свързани с икономическите загуби, а и с качеството на продуктите. Подобни оплаквания можем да чуем и днес от преводачи и творци.

Въпреки негативните аспекти на автоматизацията, Сара открива и положителни примери. Някои работници разказват как новите технологии им помагат да работят по-бързо или по-безопасно. Важно е обаче работниците да имат контрол върху начина, по който използват новите инструменти. Когато хората се чувстват принудени да използват технологии без участие в процеса на вземане на решения, те стават недоволни.

Сара О`Конър завършва с послание: не трябва да се отказваме преди битката да е започнала. Технологичната промяна винаги изисква обществена намеса за осигуряване на справедливост и качество в труда.