В средновековна Европа, съществувала концепция за съня, която днес изглежда почти чужда. Монасите, като Раул Глабер (Raoul Glaber), записвали своите преживявания в дневниците си, описвайки как са били подложени на изкушения от демони, които ги подтиквали да пренебрегнат молитвите и да се отдадът на сладкия покой на съня. Времето, в което живеел Глабер, било белязано от разделение на съня на две фази. Първият сън започвал около девет вечерта и продължавал до полунощ. След това хората се събирали, молели се и медитирали, преди да се върнат към втория сън, който завършвал с изгрева на слънцето.

Тази концепция за сън не била просто обичайна практика, тя била дълбоко вкоренена в културата и религията на времето. За бенедиктинците, вторият сън бил забранен, а сънят сам по себе си бил свързан с различни духовни и морални аспекти. В наши дни, първият сън може да се определи като NREM (Non-Rapid Eye Movement) сън, докато вторият е REM (Rapid Eye Movement) сън, известен със своите ярки и живи сънища. Глабер всъщност не бил нападнат от демон, той просто се сблъсквал с подсъзнанието си, което му напомняло за необходимостта да се върне в съня.

Но защо сънят бил асоцииран с демонични сили? Човешката природа винаги е била склонна да търси значение в сънищата. В предмодерните общества, сънищата често били смятани за носители на пророчества и важни послания. През Средновековието, времето между двата съня било възприемано като идеален момент за размисъл върху сънищата и техните значения. С развитието на църквата през 12-ти век, изповедта започнала да се институционализира, което довело до необходимостта свещениците да се справят с "греховни" сънища.

През 17-ти век интерпретацията на сънища била считана за "еретична". С времето, доверието в сънищата като средство за вземане на важни решения намаляло, а практиките на предсказване изчезнали от кралските дворове. С изобретяването на електрическата крушка от Томас Едисон в края на 19-ти век, изкуствената светлина започнала да доминира над часовете на първия сън. Светът станал по-осветен от всякога, но нашето съзнание се оттеглило в тъмен ъгъл.

С времето хората започнали да спят по-късно и постепенно се установил монофазен модел на сън, при който спим шест до осем часа без прекъсване. Вече не ставаме през нощта, за да преосмислим живота си или да открием нови значения. Въпреки че все още преживяваме REM сън и сънища, значението им намаляло. Сънищата станали просто кратки паузи в стремежа ни към реализиране на целите.

През 1992 година психиатърът Томас Веър провел експеримент, при който поставил група хора в тъмнина за около 14 часа на ден. След месец те възвърнали предмодерния двуфазен модел на сън. Историкът А. Роджър Екирч отбелязва, че с прехода към новия модел на сън много хора загубили връзка с мечтите си и по този начин с дълбоките си емоции. Иронично е, че с превръщането на нощта в ден, модерната технология затруднила достъпа ни до най-древния път към човешката психика.

Въпреки че интерпретацията на сънища все още съществува в психоанализата, основана от Зигмунд Фройд и Карл Юнг, тя не е толкова разпространена, колкото традиционното вярване в сънищата като визии. Това, което загубихме в процеса, не е само способността за интерпретация на сънища, а и значението на часовете размисъл за нашето съзнание. Сънуването не е просто остатък от будния ни живот, то е основата, върху която възприемаме неразбираемите аспекти на реалността.

Дори Матю Уокър, учен по съня, твърди в книгата си Защо спим (Why We Sleep), че "сънят е първото състояние на живот на тази планета и именно от него произлязло будното състояние". Може да се аргументира, че механизирането на съня е довело до механизиране на будното ни съзнание. Въпреки че днес не можем да се върнем към двуфазен модел на сън, можем да изследваме по-стари въображаеми и мистични светове с ново значение.