На фона на глобалните предизвикателства и променящите се политически ландшафти, Тръмп продължава да следва своята транзакционна дипломация. На последната среща на НАТО лидерите се опитват да балансират между нуждата от американска подкрепа и собствените си интереси. Какви ще бъдат последствията от този подход? Все повече анализатори предупреждават за опасностите от краткосрочните печалби пред дългосрочната стабилност.

Съществува една стара максима, която гласи, че в политиката няма вечни приятели, а само вечни интереси. Тази идея, изразена от британския държавник Лорд Палмърстън, сякаш намира ново приложение в ерата на Тръмп и неговата транзакционна дипломация. Въпреки че Палмърстън не би могъл да предвиди, че неговите принципи ще оформят американската дипломация от отвъд гроба, настоящата администрация на Тръмп изглежда следва подобен курс. На срещата на НАТО в Анкара през юли, европейските лидери се подготвяха за нова вълна от риторика, която засяга Гренландия и коментари относно евентуално изтегляне на САЩ от Европа. На пръв поглед, Белият дом успя да накара европейските държави да увеличат разходите си за отбрана след срещата в Хага миналата година, а нова трансатлантическа сделка изглежда все още е възможна, благодарение на уменията на генералния секретар на НАТО Марк Рюте, който отдаде почит на Тръмп за промяната, която прави Европа по-релевантна за Съединените щати като партньор.

Въпреки това, историята предупреждава, че такава транзакционна дипломация, колкото и примамлива да изглежда, може да се окаже капан за онези, които я следват. Не е вероятно президентът Тръмп да чете Хансард, записа на британските парламентарни дебати, който датира от 1803 година. Въпреки това, неговият подход "изкуство на сделките" канализира импулсите на Палмърстън: като външен министър и по-късно като министър-председател на Великобритания, той беше реалист с твърда позиция, без сантименталност към алиансите. Това би могло да постави Тръмп в компания с високо ниво, но съвременните лидери учат погрешния урок от историята. За Палмърстън вечните интереси бяха основополагащи, за разлика от принципите, интересите могат да се променят внезапно и драстично. Когато държавниците днес поставят непосредствени транзакционни печалби над дългосрочни ангажименти, те рискуват да открият, че материалните интереси могат да бъдат също толкова преходни, колкото и алиансите. Ако няма вечни съюзници, то няма и вечни интереси.

Алиансите, основани на принципи и периодична преговорна дейност – т.е. дипломация – предлагат по-добър път дори за тези, които защитават националните интереси. Устойчивият световен ред бе създаден след две поколения войни и разрушения – не през 1940-те години, а след последното изгнание на Наполеон на Света Елена през 1815 година. Концертът на Европа се събра, за да потисне ревизионистките сили и да укрепи статуквото. Подобно на Съвета за сигурност на ООН, пет доминиращи държави – Великобритания, Русия, Австрия, Прусия и след 1818 година Франция – бяха пазителите на този ред. И в продължение на десетилетия този ред успя да предотврати конфликти между петте.

Хенри Кисинджър прие Концерта като модел за своята дипломация, хвалейки системата за нейната легитимност и баланс на силите. Въпреки това, идеализираният поглед на Кисинджър пренебрегва как редът е загинал. Това не беше резултат от грандиозен разрив, а бавна акумулация на изчислени транзакции и решения в следващите десетилетия. Вземете Австрия и Русия като пример – уж най-дългогодишните и близки съюзници. През 1849 година армията на цар Николай I спаси Хабсбургската корона, потискайки Унгарската революция за австрийския император (и младши партньор). Връщането на Виена няколко години по-късно беше отказ да подкрепи военната експанзия на Русия на Балканите без гаранции за собствената сигурност на границите на Австрия. Неспособността да получи quid pro quo доведе до осъждане от страна на царя, който нарече Австрия неблагодарен "безплатен пътник" на руската защита.

Това не беше единичен случай: паралели могат да се намерят в дипломацията по време на Студената война, един век по-късно, когато Москва загуби още един изчисляващ младши партньор в Пекин по време на Сино-съветския разрив, което допринесе за окончателната капитулация и колапс на Съветския съюз. Тези разриви свидетелстват за предателството на транзакционната дипломация, което е разрушително не защото преследването на транзакции е по същество пагубно. По-скоро е така, защото великите сили притежават широк спектър от конкуриращи се интереси, което прави непредсказуемо кои конкретни приоритети ще се окажат най-привлeкателни при дадена транзакция.

Интересите, които се обединяват в привидно интимни алианси, могат да бъдат надминати от други по-неотложни приоритети само няколко години по-късно. Това превръща системата от алианси в колекция от ad-hoc коалиции с малка постоянност и много фрустрация. Когато преследването на променливи интереси трайно вземе превес над ангажимента към трайни принципи – като колективната сигурност – сключването на фаустов пакт с конкуренти може да изглежда примамливо. Но indulging that temptation would be to misinterpret the true meaning of Palmerston’s words. Ако бъдещето едва ли има значение, защо да се откажем от незабавните печалби? Защото с времето сделка с дявола неизменно ще завърши в катастрофа.

В договора от 1807 година в Тилзит Наполеон осигури пакт за ненападение с цар Александър I, в който тайна статия предвиждаше разделението на Османската империя. Фаустовата сделка изглеждаше взаимно изгодна: тя укрепваше икономическата блокада на Континенталната система срещу Великобритания и в същото време обслужваше имперските амбиции на Русия на Изток. Но доверието между страните беше тънко. Тайна статия VIII изрично изключваше достъпа до Константинопол – истинското желание на царя – докато Александър постепенно отваряше портовете си за британската търговия, докато блокадата задушаваше икономиката му. Пет години по-късно Наполеон премина реката Немен и нахлу в Русия. Интересите и на двете страни се промениха.

През 1840-те години архиривалите Великобритания и Русия повториха идентично задкулисно споразумение относно Източния въпрос, чийто окончателен разрив по време на Кримската война (1853-56) прекъсна 40 години мир в Европа. Фаустовият пакт от 1939 година между Хитлер и Сталин също доведе света до катастрофата на Втората световна война. Днес светът отново се намира в подобен капан. На срещата в Анкара страните членки на НАТО водеха трудна битка, за да убедят президента на САЩ – който приписваше своето присъствие единствено на личната си връзка с турския президент – че защитата на Европа все още е изгодна сделка. Отчасти изглеждаше успешно: транзакционността на Тръмп повиши разходите за отбрана в Европа и ускори процеса на набавяне, коригирайки основните тенденции за "безплатно пътуване" в континента.

Европейските държави от своя страна признаха необходимостта от американското подтикване. Но зад победния рунд след срещата може да се крият редица непредвидени последици за Съединените щати. По-близкото разглеждане показва, че Европа тайно задържа парите в собствената си отбранителна индустриална база, намалявайки разходите си за отбрана в САЩ. По-обезпокоително е какво ще стане в дългосрочен план: какво ако съюзниците започнат да разглеждат колективната сигурност гарантирана от член 5 на НАТО като абонамент за годишно подновяване? Това би могло да предизвика самодоволство у ревизионистките сили.

Настоящият транзакционен drift трябва да бъде третиране като опасно отклонение, а не като завръщане към някаква въображаема историческа слава. Да, Палмърстън беше прав: стремежът към интереси е вечен. В същото време обаче самите интереси постоянно се променят и краткосрочните транзакционни успехи могат да създадат нови стимули и да генерират нови заплахи за националните интереси на страната по-късно. Това не означава, че Европа е сгрешила в угодничеството си към Вашингтон. Днес Европа е лошо позиционирана да устои на транзакционността, точно както 19-ти век Австрия беше транзакционна не заради липса на характер, а заради недостатъчност на капацитета.

Европа с растящи икономики, изобилни ресурси от енергия, интегрирани капиталови пазари и по-лека регулация би могла да избегне повторното преговаряне на член 5 при всяка среща. Дори ако засега едната страна на Атлантика се отдава на транзакционизъм, вярвайки, че това е висша форма на дипломатическо изкуство, другата страна трябва да устои на ерозията на принципите и да предотврати контаминацията от транзакционността да надживее политическите актьори, които я защитават. Устойчивият урок от историята предупреждава: когато краткосрочните изчислени интереси заменят споделените ценности в световния ред, фаустовите сделки може да купят кратки паузи и да забавят края – но неговото пристигане ще бъде само по-недоизчислимо и разрушително.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.