Божидарка Златарева, краевед и журналист от Разград, сподели своите впечатления от Пенчо Славейков, определяйки го като съвършено съчетание на поетичен гений и човечност. Тя разказа за личните си спомени, свързани с творчеството на Славейков, в контекста на кампанията „Пенчо Славейков и българският модернизъм“, която отбелязва 160-ата годишнина от неговото рождение.

Златарева сподели, че е запозната с името на Славейков още от детството си, благодарение на семейната история. В тетрадка, в която майка й е записвала произхода на рода, е било отбелязано, че нейна далечна прабаба е била млечна сестра на бащата на Пенчо Славейков. Тя обясни, че това не е просто роднинска връзка, а символ на доброта и човечност.

В следвоенните години, когато книгите са били особено ценни, Златарева и сестра й започнали да четат литература за възрастни, след като се запознали с произведенията за деца. Тя сподели, че именно тогава е открила творчеството на Славейков, което оставило дълбок отпечатък в съзнанието й.

Личният опит на Златарева също я свързва с поета. На 33 години тя преживява загубата на майка си, което оставя трана следа в живота й. Спомняйки си за това, тя отбеляза, че страданието е обща човешка връзка, която я е доближила до Славейков. С времето тя осъзнала, че трудностите формират добрите хора и ги правят по-съпричастни към другите.

След завършването на Разградската гимназия, Златарева работи като учител и продължава образованието си в Библиотечния институт в София, след което учи българска филология в Софийския университет. През годините тя е библиотекар и журналист, занимаваща се с краеведство и пише книги за историята на Разград.

Спомените от студентските й години я връщат към изпита по българска литература, на който е заявила, че не харесва Яворов, но предпочита Славейков. Тя говорила за неговата роля в кръга „Мисъл“ и стремежа му към модернизация на българската литература.

С времето Златарева прочита всичко, свързано със Славейков, и променя отношението си към Яворов. Днес тя оценява стоицизма и силата на Славейков, особено след като сама е преминала през трудности. Тя подчерта, че оценява неговото страдание и го възприема като велико съчетание на поет и човек.

Краеведът завърши с думите: „Сърцето ми ще бъде вечно твое“, вдъхновени от стихотворение на немски поет от началото на XIX век, чийто текстове са използвани и в песни на Шуберт.